— Така се прави — обясни Генадий, като гледаше с нескрита насмешка младия си колега, — всичко се смята за метал и камъни с някакъв определен цвят, докато експертите не установят какви точно камъни и метал представляват. Може да са изкуствени, масова бижутерия. И дори най-вероятно случаят е именно такъв. Та вие не сте бижутери, нима можете на око да определите какво ви показват?
— Но нали Женя каза… — предпазливо се опита да възрази Дорожкина-старша.
— И вие веднага ги назовахте — позасмя се Колосенцев. — Откъде вашата приятелка може да има такъв накит? Да не би да си мислите, че го дават под наем за три копейки? Определено ще вземат залог колкото е пълната стойност на изделието, а то струва луди пари, ако всичко в него е такова, каквото ми го изредихте тук. Откъде ще има тя толкова пари? Да не е случайно нелегална милионерка? И е носела такова скъпо колие в чантата си в метрото?
— Не, мъжът й е… богат… и изобщо…
— Какъв мъж?
— Говоря за Игор Панкрашин, той създаде фонд за помощ на децата, голям бизнесмен е, има много пари. И Женя не е пътувала с метрото, нищо подобно, шофьорът я возеше. Игор й беше дал кола с шофьор.
— Не ме разсмивайте — тросна се Колосенцев, — как такъв човек може да има такава съпруга? Сигурно просто са съименници.
— Не, не, какво говорите — разпалено и припряно заговори Татяна Петровна, — ние познаваме Игор от млади години, с Женя работихме в една организация дълги години, ходехме си на гости семейно, още при съветската власт, докато накрая Игор се захвана с бизнес и забогатя. Тогава вече престанах да гостувам на Женя, само тя идваше вкъщи.
Колосенцев отвори паспорта на убитата и внимателно разчете печата за регистрирания брак. Всичко съвпада, регистриран е бракът й с И. Н. Панкрашин. И все пак той се съмняваше.
— Защо вашата приятелка е така странно облечена?
— Защо да е странно? — прозвуча неподправено учудване в гласа на Татяна Дорожкина. — Нормално си е облечена, както винаги се е обличала. Ами че ние всички се обличаме така. Какво му е странното?
— Ами всичко е странно, уважаема Татяна Петровна! — ядосано каза оперативният работник. — Щом има толкова богат съпруг, защо няма никакви собствени накити? Защо носи грейка, купена от евтин магазин, защо обущата й са толкова износени, че дори е трудно да се разбере през коя година са произведени. Съпругите на бизнесмените и ръководителите на фондове не са такива, ще ми простите, не искам да обидя лично вас, но трябва да установя истината, а всичко, което ми разказвате тук, някак не прилича на истина.
Татяна Дорожкина започна многословно да обяснява, че Женя винаги си е била такава, не носела накити, не си купувала скъпи дрехи, тези неща не я интересували. Трудно било за вярване, но било именно така. Тя била истинска съпруга и майка, най-важното за нея било семейството, децата, те с Игор имали четири деца и три внучета, тя била свикнала да ги дундурка, да се занимава с домакинството и възпитанието на децата, а не с дрънкулки и модни парцалки.
Колосенцев въздъхна: ах, тези женоря! Главите им вечно са натъпкани с някакви глупости… Дрънка пълни идиотщини и сама си вярва. Нещо повече, надява се, че и другите ще повярват. Но щом Панкрашина е носела със себе си колие, напълно е възможно именно то да е било истинската цел на престъпника, а не портмонето или мобилният телефон. Значи на първо място под подозрение трябва да бъдат хората, които са знаели, че потърпевшата е носела накита в чантата си. Дали в действителност е бил истински, или не — това е второстепенен въпрос, важното е, че тя е уверявала всички, че е истински, тоест и престъпникът трябва да е повярвал в това. Първите заподозрени са от семейството на убитата жена, но това е някак твърде малко вероятно: защо да убиват майка си, след като баща им има много повече пари? Вторите са майката и дъщерята Дорожкини. Но те твърдят, че са седели в апартамента и не са излизали, потвърждават го съседката и съпругът й. Вярно, убедително е, но нещо не се връзва.
— Панкрашина е звъннала по домофона — престорено небрежно подзе Генадий, — вие сте й отворили вратата на входа, а тя не се е качила в апартамента. Защо не се разтревожихте? Защо не излязохте на стълбите? Защо останахте вътре в дома си, докато не чухте шум и гласове на стълбището? Та нали е минало твърде много време.