— Той не иска — засмя се Антон, — той мечтае за това, но аз не го пускам. Имаме на главите си два трупа, бижутерът и Панкрашина, така че ти се оправяй с твоите момчета. Не прави помен с чужда пита, кажи благодаря, че Рома ти подаде идеята. Но ако понапреднем с нашите трупове, добре, ще прикрия Ромка от следователката и ще го пусна да пооре на твоята нива. Между другото, ти как реши въпроса със следователя? Защото той все дърпа към гастарбайтерите. Само чака онези двама да стигнат до домовете си и ще започне да ги тормози.
— Следователят ли — тросна се Зарубин, — нищо не съм му разказал… Да не съм луд? Да си ги изчака — и добре, ще видим. Ами ти какво така се оклюма, Рижав? Аз ти поднесох такава прекрасна новина, а ти се гневиш нещо.
— Не се гневя — започна да се оправдава Роман. — Просто си припомням тоя Фролов… Момче като момче. Нищо особено… Вярно, не разбрахме защо ни излъга, че смята да пише криминалета, след като всъщност е разработвал ролеви игри.
— Ами точно затова ни е излъгал — каза Антон. — И ако е знаел, че са предложили на Гена да пише игри, може да е гледал на него като на потенциален конкурент. Нали току-що чу с ушите си какво е казал свидетелят: нужен им е само един автор, значи или Фролов, или Колосенцев. Друг е въпросът, че още не сме научили дали Фролов е знаел, че вече си има конкурент, или не е знаел.
— Там е работата, че не сме научили. Свидетелят казва, че лично той не е казвал нищо за това на Фролов. Но е казал на цялата си компания. И няма гаранция, че на Фролов не е съобщил някой друг. И все пак някак не ми се вярва…
— Странно момче си, Рижав — възмути се Зарубин. — Продъни ми ушите със своите версии, че са убили Колосенцев заради геймърски работи, а сега се съмняваш. Не, драги, сега ме убеди и не можеш да ме спреш. Край, махайте се оттук, скоро ще трябва да си взема колата, а още не съм се разбрал с дамата си.
Оперативните работници излязоха от автосервиза сред пронизващия декемврийски вятър.
— Ама вярно, Рома, ти защо реагираш така? — угрижено попита Антон и запали двигателя. — Всичко се получава, както ти искаше. Или нещо те смущава?
— Не знам — сви рамене Дзюба. — Нещо ми се… Не знам. Отначало много исках да докажа, че съм прав, а сега ме достраша.
— Това го разбирам — кимна Антон, — и на мен ми се е случвало много пъти. Слушай, аз съм пълен профан в тези игри, само децата ми ги играят. Хайде кажи ми: нима може да се извърши убийство заради това?
— Да не мислиш, че игричките онлайн се различават от кой да е друг бизнес? — спокойно възрази Дзюба. — Конкуренция има навсякъде, това е законът на капиталистическите джунгли.
— И пак ми е някак странно, не вярвам, ами че това са някакви си игрички! Да, макар и за пораснали чичковци и лелки, ама пак са си ИГРИ!
— Какво значение има? Нали хората са същите и психологията им е същата, и принципите на решаване на проблемите остават същите. Ето, ти не играеш, и аз не обичам това, но след смъртта на Гена започнах да играя и там се наслушах на такива неща! Мъжете се карат напълно сериозно, сякаш става въпрос поне за милион долара или за договор за строителство на нов град, а всъщност просто трима са се закотвили на една кула и прострелват всичко наоколо, докато плажът остава неприкрит. Можеш ли да си представиш? Ето заради това така си крещят, такива псувни ръсят, че пази, боже! За тях всичко там е сериозно.
— Сега е ясно защо на Фролов са били нужни наши истории от практиката: не му достига собствената му фантазия. Интересно, колко ли печели от писане на игри?
Роман сви рамене.
— Не обичам да броя парите в чуждите джобове. Но по принцип, ако наистина реши да пише криминалета, сигурно ще спечели повече. Така че Денис Фролов може и да не ни е излъгал, като каза, че иска да се пробва като писател. Има достатъчно въображение, за да създава игри, там можеш да измислиш какво ли не — и извънземни, и гномове, и някаква там телекинеза… А в книгата всичко трябва да бъде като в живота, така че той не може да мине без помощта на специалисти — нали не знае нищо за истинските престъпления и за нашата работа.
И тогава Антон си спомни странното и неприятно чувство, което го бе обзело в кабинета, когато Рома за пръв път му показа разпечатаните листове, изписани от Колосенцев.
— Рома, носиш ли диктофона със себе си?
— Ами всъщност, да — след кратка пауза отговори Дзюба. — Имам два. Ти кой искаш?
— Трябва ми онзи със записания твой разговор с Фролов.
— Той е у мен.
Антон рязко завъртя волана и доближи колата до тротоара, търсейки възможност да паркира.
— Ти какво така? — уплаши се Дзюба.
— Дай да го чуем — настоятелно помоли Антон и извади бележника си, в който бе правил своите бележки.