Татяна Дорожкина го гледаше стъписано и недоумяващо.
— Но Женя никога не звънеше по домофона, тя отдавна знаеше кода и винаги си отваряше сама.
Жалко. Така хубаво можеше да се хване за тоя домофон, можеше да пъхне в малката цепнатина остро клинче и да ги разобличи… Не стана. Добре, да продължим.
Оперативните работници благодариха на свидетелите и тръгнаха да излизат. Роман Дзюба, облян в червенина от притеснение, все пак задигна от чинията последния сандвич с кашкавал и го дояждаше вече в движение.
— Гледай сега какво излиза — говореше Генадий, докато слизаха по стълбището от осмия към първия етаж, тъй като асансьорът още беше блокиран, за да не пречат слизащите отгоре обитатели на работата на следствено-оперативната група. — С Дорожкини не извадихме късмет. Следващият заподозрян е шофьорът, който не може да не е знаел, че госпожата завчера е ходила в бутика за колието и днес е трябвало да го върне. Той я е докарал до блока на Дорожкини, влязъл е с нея във входа, убил я е, взел е колието и си е заминал. Така че хайде, Роман, свържи се със съпруга на потърпевшата, разпитай го за шофьора. И стига си се тъпкал, скоро няма да можеш да влизаш през вратите. Или се надяваш, че Лена ще ти обърне внимание заради необикновената ти душа? Лена е обикновено момиче, не по-добро и не по-умно от другите, на нея фигура й дай, а не богатство от душевни качества. Момичетата обичат красивите и преуспели мъже, а не дебелите и смешните, имай го предвид. На твое място отдавна да съм се постарал да отслабна или пък да съм престанал да се зазяпвам по Лена. Че накрая ще взема да ти я измъкна под носа, не може да не си забелязал как ме оглежда. Ще я сваля и ще я зарежа след месец. Много ли ще ти е дотрябвала — вече прелъстена и изоставена, както са казвали навремето?
Дзюба се нацупи. Вече две години безнадеждно страдаше по Лена Риженко, дъщерята на Надежда Игоревна, следователката от следствения комитет. А Лена харесваше Генадий Колосенцев, красавеца с отнесен поглед, който беше абсолютно равнодушен към нея — не го интересуваше нищо освен игрите. И макар че момичето не му беше притрябвало и не го вълнуваше, той не пропускаше възможност да ядоса Роман и да пробуди у него ужасна ревност.
Офисът на Игор Николаевич Панкрашин се намираше в многоетажен бизнес център. В приемната освен секретарката седеше мъж, облечен с яке, лицето му беше напрегнато и бледо, пръстите на ръцете му бяха трескаво вкопчени в коленете.
— Ние сме от милицията — представи се Колосенцев. — Трябваше да ви се обадят…
— Да, да. — Секретарката, дама на средна възраст и много делова наглед, явно беше притеснена: очевидно скръбната вест за гибелта на съпругата на шефа вече беше плъзнала навсякъде. — Почакайте малко, Игор Николаевич получи сърдечен пристъп, извикахме лекар от медицинския пункт… Той нареди да намерим шофьора на Евгения Василиевна, така че ето го. — Тя кимна към мъжа с якето.
При тези думи шофьорът трепна и вдигна към оперативните работници пълни с ужас очи.
— Поеми шофьора — изкомандва Колосенцев на Дзюба, — а аз ще почакам да вляза при Панкрашин.
И веднага отправи към секретарката една от своите най-предразполагащи усмивки:
— Ще ви се намери ли някъде местенце, където моят колега да си поговори с шофьора?
— Ще ви отключа стаята за преговори, сега е свободна — кимна секретарката.
Роман влезе в просторната, добре проветрена стая и седна зад тясната страна на дългата маса. След него плахо влезе шофьорът — така се тресеше, че едва пристъпваше. За секунда замря на вратата, после с колеблива стъпка отиде до противоположния край на масата.
— Не сядайте толкова далече — меко издума Дзюба, — че ще трябва да си викаме. Седнете по-наблизо.
Десетина минути минаха, докато шофьорът на име Шилов се съвзе и си върна способността да говори що-годе разбираемо. Дзюба имаше опит в оперативната работа — макар и кратък, но все пак напълно достатъчен, за да разбира: при разговор със служител на полицията човек може страшно да се притеснява поради много причини и съучастието в престъпление е само една от тях. Само една. Тя не може да се пренебрегва, но и не бива да забравяме за другите възможни причини. „Никога не притискай човека, когато разговаряш с него за пръв път — беше го учил Генадий Колосенцев. — Дори да имаш изобилие от доказателства, дори да си стопроцентово сигурен, че е виновен. Съблазънта да изтръгнеш от престъпника признание от раз е много силна, особено когато си млад, на тази съблазън не умеят да се противопоставят дори много стари оперативни работници. Но човек не бива в никакъв случай да се поддава на това чувство. Това е тактически неграмотно. Първият разговор винаги трябва да бъде мек, спокоен, доброжелателен. Остави човека да се отпусне. Ако не е виновен — значи всичко е наред. А пък ако е виновен — ще загуби бдителността си и тъкмо на теб ще поднесе на тепсия купчина доказателства за престъплението. Колкото повече доказателства, толкова по-добре — и следователите доволни, и нашите началници, и съдът няма да има претенции към нас.“