— А питали ли сте го за убийството и за колието?
— Беше ме страх — въздъхна Светлана. — Страхувах се, че ще се обиди, че го подозирам в нещо. Просто му казах за леля Женя, но той вероятно е почувствал нещо, защото изведнъж страшно избухна и ми се разкрещя: „Ти да не подозираш мен? Кълна ти се, нищо не съм направил. Как си могла да си помислиш такова нещо за мен? И изобщо, и хабер си нямам за някакво колие и не съм виждал и очите на леля ти Женя, та аз бях в твоята стая, забрави ли?“. И така нататък.
„Какво пък, това момиче, както и повечето от нас, живее в свят на илюзии — помисли си Антон. — Вижда само това, което иска да вижда. И аз съм такъв. И всички останали. Как го беше казал Кузмич? Човешкото око мами? Което си е вярно, вярно е.“
Сега Антон си представяше приблизително общата картина: апартаментът на Дорожкини е малък, тесен, не само звуковата изолация в него е никаква, ами и ако вратата на стаята на Светлана се пооткрехне, човек може прекрасно да види всички, които се намират и в хола, и в кухнята. И Уманов със сигурност се е възползвал от тази възможност, за да види жената, която вдругиден е щяла да се появи в този блок с неимоверно скъпо бижу в чантата. Той непременно го е направил, защото му е било нужно да знае кого да причаква в сряда сутринта във входа на този блок.
И в сряда, 21 ноември, Уманов е заел своята позиция във входа на блока на Дорожкини. Когато е дошла Евгения Панкрашина, я е убил с нож, преровил е цялата чанта, но колието вече не е било там. Марат трябвало да се задоволи с жалки трохи: портмонето и мобилния телефон. У Панкрашина не се намерило нищо по-ценно.
Какво пък, сега вече може да даде знак на момчетата, които следят Уманов от няколко часа, да го арестуват.
— Извинете, Светлана — каза Сташис, — но ще трябва още известно време да остана тук с вас.
— Защо? Какво още искате от мен? — рязко попита тя. — И без това ми извадихте душата.
— Не е нужно да сте груба — каза той. — Трябва да бъда сигурен, че няма да се обадите на Уманов, за да го предупредите. Ето защо, докато не получа сигнал, че е задържан, ще седя ей на това столче. — Антон придърпа един сгъваем метален стол, тапициран с евтина изкуствена кожа.
Светлана отново се разрида, а Антон гледаше потреперващите й рамене и разбираше, че никак не му е жал за това момиче. Когато лягаш да спиш с кучета, бъди готов да се събудиш с бълхи. Лягаш ли си с бандит — не очаквай дълго романтично приключение. Обикновена справедливост.
Извади телефона си, прочете последните съобщения от дъщеря си Василиса, която бе приучил постоянно да съобщава на баща си за всички свои придвижвания, и потъна в дълбок размисъл. Ето, пред него седи едно дори много хубавичко момиче, неомъжено и дори от днес свободно откъм любовни връзки. Може ли да се ожени за нея?
Пази боже!
А за коя тогава може? И за коя трябва? И изобщо, нужно ли е да го прави? По дяволите, по дяволите, по дяволите! Защо, защо тази любов споходи Елвира тъкмо сега, когато неговите деца са още малки?! Защо не почака пет-шест години, когато Василиса стане вече достатъчно разумна и ще може да се грижи за по-малкия си брат!
Телефонът, който бе стиснал в ръката си, трепна, на дисплея се появи надпис: „ОК“. Изпратил: Роман Дзюба.
Антон стана и почувства, че единият му крак е леко изтръпнал.
— Това беше, Света, повече няма да ви изтезавам с присъствието си. Благодаря за помощта и гостоприемството.
Момичето го погледна уплашено.
— Марат… приключи се, така ли?
— Да — спокойно отговори Антон. — Приключи се. Всичко хубаво.
В момента, когато стигна през целия град до отдела, здравата изнервен от висенето в прочутите столични задръствания, Уманов вече бе престанал да отрича. Да, стигнал му умът да не пипа дръжката на ножа с голи ръце, така че не оставил отпечатъците си на оръдието на убийството. Но се издънил от някаква си дреболия: не предвидил, че някои магазини дават на купувачите карти за намаление просто така, а други — само след попълване на анкетна карта и представяне на паспорт. Именно такава карта от скъп гастроном имало в портмонето на Евгения Панкрашина. Уманов, естествено, изхвърлил портмонето, но картата прибрал: можела да му влезе в работа. Вярно, още не бил пазарувал от този магазин, но картата се намери в джоба му заедно с две-три други подобни, които се оказаха на негово име. Всички освен една-единствена, издадена именно от веригата магазини, в които според шофьора съпругата на бизнесмена Панкрашин обикновено пазарувала. И на касата на най-близкия магазин от тази голяма верига казаха на Дзюба, че тя е издадена на името на Евгения Василиевна Панкрашина. Та това беше всъщност цялата история. Уманов не можа да обясни как картата е попаднала у него, а тъй като не беше и твърде остроумен, не съумя и нищо да измисли.