— Към 11 часа сутринта закарах Евгения Василиевна до приятелката й в района на Речната гара, тя често ходеше там — твърдо заяви Шилов. — Попита ме кога трябва да тръгнем от къщи, за да бъдем на Речната най-късно до единайсет, аз пресметнах, прецених трафика по това време на деня и се разбрахме да я чакам с колата в девет и четирийсет и пет сутринта. Евгения Василиевна излезе навреме, аз я закарах до Речната гара и си заминах. Тя ми заръча да я взема оттам в 16 часа. Нищо повече не знам.
— Панкрашина каза ли ви къде ще я откарате след 16 часа от Речната гара?
— Не, не ми каза. Тя никога не ми говореше за плановете си. Но аз помислих, че ще се прибираме вкъщи.
— Значи не ви е казала за плановете си — замислено повтори Роман. — А какво ви каза? Изобщо, вие разговаряхте ли за нещо с нея?
Шилов сви рамене, в очите му се мярна нещо като горчива усмивка. Е, слава богу, помисли си Дзюба, поне някакво чувство освен страха.
— За нищо не сме разговаряли. Евгения Василиевна винаги мълчи в колата, не говори с мен. Те с Игор Николаевич и двамата са такива, и неговият шофьор казва, че той винаги мълчи, дори по телефона не разговаря с никого продължително, само „да“, „не“, „обади се по-късно“, „добре, разбрахме се“. Знам, такива хора често се срещат, наплашени са, че шофьорите винаги всичко чуват, винаги всичко знаят и при случай може да ги предадат. Явно е научил и Евгения Василиевна да се държи така.
— Вие единственият шофьор на Панкрашина ли сте? Или има и втори, с когото се сменяте?
— Не, аз работя сам. През ден, както е редът.
— Защо така? — поинтересува се Дзюба.
— Според нормативите една кола трябва да се обслужва от двама шофьори — започна да обяснява Шилов, вече окончателно успокоен: ставаше дума за добре позната и напълно безопасна материя. — Но Евгения Василиевна каза, че да се плаща заплата на двама шофьори е прекалено разточително, това изобщо не е необходимо, нека работи само един, тя ще използва колата през ден, това напълно я задоволява.
— Ясно. А ако все пак станеше нужда да пътува донякъде във вашия неработен ден?
— Ами… — На това място Шилов дори рискува да се усмихне. — Игор Николаевич разполага с шофьори, винаги може да й отпусне колата си, ако самият той не я използва.
— Ами ако я използва? — продължи да разпитва Роман.
— Нали имат и деца, три големи, всички карат коли — разпери ръце Шилов. — Ако има нещо спешно, винаги биха помогнали.
— Добре, а завчера, в понеделник? Работихте ли?
— Да, завчера и днес работих, вчера почивах.
— Разкажете ми подробно кога и докъде пътувахте с Панкрашина на 19 ноември, в понеделник?
— Завчера… Закарах Евгения Василиевна пак там, на Речната гара, при приятелката й.
— Кога по-точно?
— Към 15 часа, плюс-минус десет минути.
— Кога я взехте после?
— Към 19 часа. Не, малко по-късно. Евгения Василиевна каза да отида в 19 часа. Пристигнах и чаках около 20-30 минути. Тя излезе и я закарах вкъщи.
— А в какъв бутик сте ходили в понеделник?
Дзюба не се имаше за силен физиономист, но в този момент беше готов да си заложи главата: шофьорът Шилов нямаше никаква представа за какво го питат.
— В никакъв — слисано проточи той. — Не сме ходили изобщо никъде освен на Речната гара. И никъде не сме спирали. Качих Евгения Василиевна към един и половина пред дома й и я закарах на Речната към 15 часа, някъде към седем и половина я взех и я закарах вкъщи. В никакви бутици и изобщо в никакви магазини не се е отбивала.
Колко интересно! Откъде тогава е взела колието, което е показала на приятелката си Дорожкина и на нейната дъщеря? Откъде, щом никъде не е ходила, никъде не се е отбивала и изобщо не е слизала от колата? От къщи ли си го е донесла? Това е вариант, но хилав: защо е трябвало да носи накита у приятелката си? За да се похвали? И откъде Панкрашина изобщо се е сдобила с това колие, дяволите го взели! И защо е излъгала Дорожкина, като е казала „днес го взех под наем“? Вярно, може и да го е взела под наем, само че явно не „днес“, тоест не в понеделник, 19 ноември. Какъв смисъл е имало от тази дребна лъжа, толкова невинна на пръв поглед?