Выбрать главу

— В гласа й се долавяха дори сълзи — говореше Татяна Петровна, — когато й казах, че в понеделник съм заета. Дожаля ми за нея… В края на краищата приятелството е по-важно от плановете, нали така? А колко се зарадва, когато казах, че ще си бъда вкъщи в пет часа!

Жената отново тихичко заплака и стеснително се постара да прикрие сбръчканото си, мокро от сълзите лице с крайчеца на карираното одеяло.

— Какво стана после? — невъзмутимо попита Колосенцев. — Успяхте ли да се приберете до пет часа?

— Да, дойдох си някъде към пет без десет или може би без пет. Фризьорският салон е на съседната улица, бързо се прибрах.

— А Евгения Василиевна?

Роман старателно записваше, почувствал в гърдите си приятния хлад, който се появяваше винаги, когато той имаше чувството, че със сигурност може да предскаже следващата реплика на събеседника. И ако репликата се оказваше именно такава, каквато я бе очаквал, в подобни мигове младият оперативен работник се чувстваше необикновено прозорлив, като човек с невероятна интуиция. Израстваше в собствените си очи. Ето, сега Татяна Дорожкина ще каже, че „Женя вече беше у нас и със Света пиеха чай“. А ако в пет часа Светлана още не се е била прибрала, ще се окаже, че Женя е стояла на стълбището пред апартамента и я е чакала. Просто другояче не можеше да бъде, нали шофьорът Шилов ясно и разбрано бе заявил: Панкрашина се качи в колата в един и половина и към три я оставих пред блока, където живее Дорожкина. В три, не в пет. В седемнайсет часа Шилов изобщо си е бил вече в гаража, за което говорят бележките в дневника: пристигнал в 16,20, отпътувал в 17,30. За час и двайсет минути е стигнал от Речната гара до бизнес центъра, час и трийсет минути преди определеното време е тръгнал да вземе жената от Речната гара. Всичко е логично. Само не е ясно защо Панкрашина е пристигнала у приятелката си в три часа, след като ясно са й казали: Дорожкина няма да си е вкъщи преди пет. За какво й е било да виси два часа във входа! Впрочем може Евгения Василиевна да се е свързала със Светлана по телефона и като е научила, че тя ще си бъде вкъщи, да е пристигнала по-рано…

Ала отговора, който даде Татяна Дорожкина, Роман изобщо не беше очаквал:

— А Женя дойде към пет и петнайсет.

— Сигурна ли сте? — възкликна смаяният Дзюба. — Да не бъркате нещо?

Колосенцев му хвърли унищожителен поглед — сиреч ти нямаш думата, разпитът се води от старшия и по-опитен колега, а твоята работа, хлапако, е да си записваш и да не се обаждаш, докато не ти изкомандват нещо друго.

— Нищо не бъркаме! — със сърдит тон се намеси Светлана. — Аз си бях вкъщи, работата ми е на смени, денонощие работя, три почивам, работих в неделя и понеделник, вторник и сряда са ми почивни. Така че си бях вкъщи, мама се прибра няколко минути преди пет, това е абсолютно точно, защото се бях приготвила да ходя в болницата и да се прибера късно, затова, когато тя дойде, специално погледнах часовника: боже, кога стана вечер, изобщо не съм забелязала. И навън още не беше тъмно, затова се учудих и погледнах часовника да се уверя. А мама каза, че леля Женя трябва да дойде в пет.

— И какво стана после? — с нескрито любопитство попита Колосенцев.

— После аз казах, че щом леля Женя ще дойде сега, трябва бързо да разтребим в кухнята и да приготвим някаква почерпка, все пак гостенка ще идва. И двете с мама се захванахме да действаме в кухнята. Мама изми чиниите, аз измих пода, започнахме бързо да режем зеленчуци за салата и точно тогава леля Женя пристигна. Минали са петнайсетина минути, след като мама се прибра, е, максимум двайсет.

Колосенцев махна с ръка на Роман, което означаваше: спри да пишеш и излез в антрето. Дзюба послушно стана от масата. След него излезе Генадий.