— Бързо във фризьорския салон, провери показанията на Дорожкина.
Роман с удоволствие излезе навън, като предвкусваше възможността някъде по пътя да намери нещо за ядене, което би могъл да хапне в движение. Та Гена да не разбере и да не му се подиграва.
Провървя му: до кръстовището имаше павилион „Малкото картофче“. Храната му стигна точно за из път до фризьорския салон, който наистина се намираше съвсем близо. Фризьорката, която бе подстригала и боядисала косата на Татяна Дорожкина, разбира се, я нямаше — тя наистина беше излязла в майчинство, но администраторката на салона си спомняше прекрасно: показа му книгата за предварително записване, където срещу графата „15,00“ стоеше името на Дорожкина и бележка: подстригване, боядисване, 2 часа. За 17 часа беше записана друга клиентка и след като фризьорката е обслужила Дорожкина, е щяло да остане малко време, през което тя да пийне чашка кафе от автомата, който се намираше тук, във вестибюла, и дори да изпуши една цигара на външното стълбище. Излизаше, че Татяна Петровна не е изопачила нищо в своите показания — наистина е била във фризьорския салон, излязла е оттук към пет без петнайсет и след пет до седем минути си е била вкъщи.
Изядените в движение вкусни топли картофки му бяха придали сили и обратно към Дорожкини Роман Дзюба полетя почти бегом. Колосенцев вече го чакаше на улицата и физиономията му беше някак странна.
— Какво научи? — попита той кратко.
— Всичко се потвърди, Дорожкина е била в салона и си е тръгнала от него към пет без петнайсет.
— А при мен се получи страшна бъркотия — загадъчно тръсна Генадий. — Качвай се в колата, ще ти разкажа.
Докато Роман го нямало, майката и дъщерята Дорожкини разказали за Евгения Панкрашина нещо много странно. Понякога тя идвала на гости при старата си приятелка, седяла известно време, бъбрели си, а после си тръгвала с думите, че трябва да прескочи до магазина или до поликлиниката, или някъде другаде, но непременно ще се върне. И което било най-любопитното — наистина се връщала, пиели чай, бъбрели си с Татяна. Всичко било както обикновено. И това се повтаряло доста пъти. Понякога идвала и после си тръгвала за вкъщи, а понякога ставало и така — необяснимо излизала и пак се връщала.
— Шофьорът разказа ли ти нещо подобно?
Роман отрицателно завъртя глава.
— Не. Нито звук. Ако вярваме на думите му, Панкрашина винаги е пътувала до известни места и по разбираеми причини. Никакви „дотам, после оттам до еди-къде си, после пак дотам“ не е имало. Впрочем може и да не съм задал правилно въпроса… Нали не знаех, че трябва да акцентирам на това — взе да се оправдава младият оперативен работник. — Слушай, а може тоя Шилов, шофьорът, да й е бил любовник?
— Чий любовник? — не разбра Колосенцев.
— На Панкрашина, на коя друга!
Генадий избухна в смях.
— Да не ти хлопа дъската, Роман? Какъв любовник може да е имала тази Панкрашина? Нали я видя. Такива лелки нямат любовници, те имат само деца и внуци. Понякога и съпрузи, ако са извадили голям късмет. Само не и любовници. Как изобщо можа да ти хрумне? Голям фантазьор си!
— Не, почакай, Генадий — не мирясваше Роман, — ето, чуй само…
— Ти ме чуй, момченце — сърдито го прекъсна Колосенцев. — Излапа ли всички сандвичи на Дорожкини? Излапа ги. И сега, докато търчеше към фризьорския салон, не си отказа удоволствието, още миришеш на картофи.
При тези думи Дзюба за кой ли път този ден стана моравочервен и се прокле, задето не се бе сетил да сдъвче една дъвка. Изложи се.
— Аз обаче умирам от глад. Ето защо сега с теб ще се отбием някъде, аз ще лапам, а ти, от мен да мине, ще ми обясниш своите безумни фантазии. Но докато не започна да ям, не изричай нито дума, иначе ще те банна до края на живота си.
Тази думичка — „банна“ — бе влязла в лексикона на Колосенцев от компютърните игри и ужасно дразнеше Роман. В играта, доколкото разбираше Дзюба, тя означавала забраняване на възможността да се играе, а в реалността в устата на Генадий заменяше целия широк спектър глаголи, означаващи насилствено прекратяване на живота. Ще те убия, ще те заколя, ще те удуша, ще ти откъсна главата, ще те обеся и така нататък. Впрочем червенокосият оперативен работник никак не беше наясно с геймърската терминология.
Изминаха две-три пресечки, докато намериха що-годе прилична гостилница, отговаряща на две основни изисквания: бързо обслужване и ниски цени. Въпросът за чистотата изобщо не ги ръководеше, защото и двамата разбираха: бързината и евтинията обикновено не предполагат и чистота. Въпреки изядените преди малко картофи („проклети да са!“) Роман натрупа на таблата не по-малко храна от тази на колегата си и с това заслужи неговата поредна презрително насмешлива нападка.