— Нито едно — тъжно съобщи той. — В Москва изобщо има малко такива, а във въпросния район — нито едно. Всичките са далече. И всичките работят от десет часа сутринта. А Панкрашина в десет без петнайсет се е качила в колата на Шилов.
— Значи няма да стане човек от тебе — злорадо избъбри Колосенцев, — избързах да те похваля. Не е могла Панкрашина да предаде колието в бутика, значи то е било у нея, а сега — в джоба на убиеца. Няма други варианти.
Той махна с ръка на младичката луничава сервитьорка и поиска сметката, после отвори портфейла си. Дзюба последва примера му. Както отброяваше банкнотите от по петдесет рубли, Роман изведнъж спря и погледна Генадий:
— Гена, ами как Панкрашина е взела колието от бутика? Шофьорът отрича да е пътувал по такъв повод, в понеделник не я е возил никъде другаде освен до Дорожкина и според дневника в гаража е така.
— Ами значи го е взела в друг ден — равнодушно отвърна Колосенцев. — Не ме прекъсвай, пак обърках сметките.
— Гена, кой друг ден? Шофьорът изобщо отрича да са ходили за колие — и в понеделник, и в събота, и в който и да е друг ден.
— Значи го е взела в неделя или пък в петък. Махни ми се от главата. Какъв е проблемът изобщо?
— Да е ходила толкова далече без колата? Защо? И да се е прибрала с обществен транспорт, със скъпата вещ в чантата? Да не е луда? Не е искала кола от съпруга си, нали ти ми каза това. Та си мисля: дали пък не са отишли с любовника й да вземат това колие? Тогава той е можел да знае със сигурност какво е то, колко струва и кога тя ще тръгне да го връща.
— Не си измисляй — намръщи се Колосенцев, — в неделя тя е прекарала целия ден с мъжа си, питах го.
— Тогава в петък. Или дори още в сряда. Кога Панкрашин й е дал пари за дрехи и накити?
Генадий извади своите записки, прегледа разкривените редове.
— В четвъртък, 15 ноември.
— Значи в петък тя може да е отишла със своя любим за колието. Съпругът — на работа, дъщерята — на училище, никой и представа си няма, че тя изобщо е излизала някъде — тържествуващо заключи Роман.
— А за кой дявол е излъгала приятелката си, че го е взела в понеделник, след като го е взела в петък? И на мъжа си е казала същото — не се предаваше Колосенцев, който не можеше да понася никакви усложнения и изненади, увеличаващи обема на работата. — И защо го е занесла в понеделник у Дорожкина?
Роман унило наведе глава.
— Не знам. Нещо не се връзва.
Генадий рязко се надигна от масата и започна да си облича якето.
— Не се ядосвай, Рома, зарежи тия свои фантазии. Вярно, трябва да се поразровим за любовник, но всичко останало… Не се връзва и толкоз. Добре, да вървим, трябва да отидем до службата. Ще потърсиш тоя бутик с накитите, там не може да не си спомнят и самата Панкрашина, и гаджето й, ако е имало такова.
Вече бяха изминали половината път, когато Колосенцев заяви:
— Днес сме сряда, трябва да извлечем максимума от четвъртъка и петъка.
— Защо? — не разбра Роман.
— Защото в събота ти ще работиш без мен.
— Защо?
— Защото в събота сутринта застъпвам за денонощие — някак като за нещо подразбиращо се от само себе си съобщи Генадий.
— Как така за денонощие? — слиса се Дзюба. — Ами че ти дежури само преди три дни.
— Ами смених се, трябва ми почивен ден тази неделя, имам игра, състезания. Така че давай, Роман, стегни се и — напред. И в неделя пак ще се трепеш в горда самота освен ако не ти дадат някого от московското управление. Ама едва ли, става дума за някаква обикновена лелка, нищо особено, не е важна клечка.
— Да, бе — усъмни се Роман, — ами съпругът й?
— Че какво мъжът й? Не е някой политик, нито пък звезда на журналистиката, дори не е депутат или съдия. Голяма работа — председател на настоятелство на фонд, такива фондове с лопата да ги ринеш. Не е някаква публична фигура, поне аз не съм чувал нищо за него.
— Аз пък съм чувал — упорито възрази младият оперативен работник, — той често дава интервюта, и по радиото говори, и по телевизията, виждал съм го в някакви токшоута за проблемите на детството, майчинството и семейството.
Колосенцев презрително се усмихна.
— Ти не си никакъв критерий, на теб дъската ти хлопа, живееш в интернет, а аз водя нормален човешки живот, в който никой и представа си няма за тоя Панкрашин.
Роман би могъл и да поспори дали Гена Колосенцев води нормален човешки живот… Нима може да се смята за нормален живот, който се състои мъничко от работа и предимно от компютърни игри? Ни съпруга, ни постоянна приятелка, само някакви случайни мацки, за които на Гена му се свиди изгубеното време. Но Дзюба не се реши да спори. По-добре да поговорят за нещо безобидно.