— Гена, днес дежурният следовател възбуди делото, а на кого ще го предадат, не знаеш ли случайно?
Колосенцев се позасмя:
— Аха, ясна е работата, ти мечтаеш делото да отиде при Надежда Игоревна Риженко, тогава ще имаш законен повод да я посещаваш вечер вкъщи, знам те аз тебе. Лена не иска да се среща с тебе, потрябвал си й като на заек стоп сигнал, гонят те през вратата, а ти се вмъкваш през прозореца.
Виж, за това Генадий имаше право. И отново Роман Дзюба не можеше да разбере да се обижда ли, да се ядосва ли, или да се престори, че не е чул нищо особено.
ТРЕТА ГЛАВА
Антон Сташис за пореден, вероятно вече за стотен път погледна часовника: осем без четвърт. Ако ще води шестгодишния Степан в градината, а десетгодишната си дъщеря Василиса на училище, трябва да излязат от къщи след пет минути, иначе ще закъснее за работа. Защо Елвира още я няма? Та тя трябва да идва в седем и през всичките години, откакто бавачката работи при него, нито веднъж не е закъснявала. Елвира живее извън града и тръгва от дома си много рано с колата, така че по свободните пътища на разсъмване не попада в никакви задръствания. Досега, за толкова години, би трябвало да се е научила да си преценява времето от къщи до дома на Антон! Да не би да й се е случило нещо?
През няколко минути той грабваше телефона и звънеше на бавачката, но чуваше в слушалката само дълги сигнали. Телефонът не беше изключен, намираше се в район с покритие, но Елвира, кой знае защо, не вдигаше.
Впрочем Василиса вече беше достатъчно голяма, училището беше далече, но тя спокойно можеше да стигне до него сама с метрото. Ако се случеше да няма кой да го заведе, самият Антон ходеше сам, без родители, не само на училище от първи клас, но дори и когато беше в предучилищната група на детска градина. Вярно, това се налагаше изключително рядко, защото освен майка и баща той имаше и по-големи брат и сестра, но все пак понякога се случваше и тогава Антон тръгваше сам. И нищо, спокойно се справяше. „Да, но става въпрос за мен — веднага се скастри Антон, — мен ме възпитаваха да бъда самостоятелен, а за своите деца винаги ще се тревожа.“ Къде обаче е Елвира? И защо не се обажда? Поне да го беше предупредила, че ще закъснее. Ако изобщо дойде…
Василиса, напълно облечена, с раница в ръцете, се въртеше край баща си и хленчеше:
— Тате, ще тръгваме ли вече? Горещо ми е!
Степан, който не обичаше да ходи на детска градина, дори нямаше намерение да се облича — делово се въртеше около компютъра с надеждата, че щом бавачката я няма, градината може и да му се размине.
— Василиса, Елвира снощи не е ли споменавала, че днес сутринта трябва да ходи някъде? — попита Антон, докато събуваше домашните пантофи и обуваше обущата си.
— Не, тате.
Момичето се замисли, после подръпна ръкава на баща си и хитро примижала, тихичко каза:
— Знаеш ли, тате, нашата Елвира ходи на срещи.
Антон се смая:
— Откъде ти хрумна? Какви са тия глупости?
— Изобщо не са глупости, с очите си видях как донесе в калъф красива рокля, окачи я в гардероба, а вечерта, когато си тръгваше, я облече. И обувки си носеше в торбичка, взе си и тях. И започна тихичко да разговаря с някого по телефона, дори излиза от стаята, а и лицето й става едно такова…
Антон почувства как всичко в него се вледенява. Нима?… Не, не и не!
— Какво става лицето й? — попита той колкото можа по-спокойно.
Василиса се замисли, потърси подходящите думи, но очевидно не ги намери и реши да се ограничи с мимическа демонстрация — изрисува на облата си муцунка загадъчност.
— Е, ами едно такова — поясни кратко.
— Василиса — строго каза Антон, — да не си измисляш нещо? Може би Елвира просто е отивала на театър с приятелка, затова си е донесла рокля и обувки.
Вася разкопча ципа на якето си и погледна баща си с недетско съжаление.
— Хайде де, тате, да не съм малка? На театър се ходи в седем часа, а Елвира си тръгва почти в десет, когато ти се прибираш от работа.
Антон не можеше да не признае, че малката е права. Нима тяхната бавачка е започнала връзка? Това е нормално, в това няма нищо лошо, дори е хубаво. Жената е още млада, малко над трийсет, заможна е, красива е, разведена е, защо да не си намери някого? Само дано не е в ущърб на работата, защото ако Елвира започне да кръшка, да иска повече свободно време, да закъснява или да си тръгва по-рано, той какво ще прави?
— Хайде, деца, излизаме — изкомандва Антон, като реши да не чака бавачката. — Степан, хайде, обличай се.