Момчето неохотно се откъсна от компютъра и бавно се потътри към антрето. То отдавна се обличаше самостоятелно.
И в този момент проскърца ключ в бравата. Елвира нахлу в апартамента, лицето й беше едновременно виновно и разтревожено.
— Извинете, Антон — припряно заговори тя, — забравила съм си телефона. Разбирате ли, нещо се замотах сутринта и не съм го сложила в чантата, затова не ви звъннах, нали не помня наизуст вашия номер. Сега ще заведа децата, още не сме закъснели.
Да, помисли си Сташис, това е наше общо нещастие: с появяването на мобилните телефони ние набираме всеки номер максимум веднъж, после само го търсим в паметта на апарата по име и фамилия. Естествено, от един път не можем да го запомним и ако телефонът не ни е под ръка, не можем да възстановим и номера.
— Аха — мрачно кимна той. — А навреме ли тръгнахте от къщи?
— Какво? — недоумяващо го погледна Елвира.
— Питам: навреме ли тръгнахте от къщи?
Бавачката се почуди какво да отговори и наведена над Степан започна ловко да закопчава многобройните копченца на якето му.
— Защото ако сте закъснявали с тръгването, спокойно можехте да ми се обадите от къщи, докато още не сте били забравили — той натърти на тази дума — телефона си, и да ме предупредите, че закъснявате. Но и това не направихте. Вие за пръв път ли тръгвахте от това място? Не си преценихте времето?
Елвира окончателно се притесни, с което потвърди най-лошите опасения на Антон. Да, не е нощувала у дома си, затова е закъсняла. Значи наистина има връзка с мъж.
— Извинете, Антоне, това няма да се повтори, не знаех, че там ремонтират пътя, стеснен е и дори рано сутрин се получава задръстване, постоянно минават големи товарни камиони, така че…
— Това не ме интересува — хладно изрече той. — Имайте добрината, моля, да тръгвате навреме, ако не нощувате в дома си.
Той излезе от апартамента и само дето не затръшна вратата от яд. Естествено, Антон Сташис се ядосваше не на Елвира, а на себе си и на своя разпилян живот. Защо толкова се ядоса на бавачката? Защо разговаря с нея така студено и остро? Толкова години всичко беше прекрасно, живееха си мирно, без нито един конфликт, без претенции един към друг, и ето на… „Уплаших се — призна пред себе си, докато палеше колата, — просто ужасно се уплаших, затова не се овладях. Какво ще правя, ако тя напусне? Няма да се справя.“
През целия път към работата той се бореше с раздразнението и тревогата: ако тази връзка започне да се задълбочава, Елвира няма да може да работи така, както е нужно на него. А той не може да я уволни преди всичко защото просто няма пари за друга бавачка. Елвира работи безплатно и в това се състои целият ужас на неговото положение. Значи, каквото и да прави тя, той ще трябва да търпи и да се примирява.
Едва когато стигна до добре познатата сграда на „Петровка“ 38, Антон осъзна, че както беше обзет от негодувание и страх, бе изскочил от къщи по-рано от обикновено. Нали не му се наложи да води децата до градината и до училището… Е, нищо, работата на оперативния работник е свързана с огромен обем бумащина, която всички вечно отлагат „за друг път“. Тъкмо тази сутрин по-раничко ще се заеме с нея, докато в кабинета няма други хора — Антон го споделяше с други двама колеги.
Успя да свърши доста работа, докато пристигна подполковник Зарубин.
— О, Антон, ти си вече тук! Тичай бързо при шефа, вече изгаря от нетърпение да те види.
— Защо, какво е станало? — вдигна глава Антон.
— Вчера са убили жената на някакъв деятел, пращат тебе.
— На чия територия? — попита Сташис и прибра документите в сейфа.
Дребничкият и кой знае защо, постоянно засмян Сергей Кузмич Зарубин театрално забели очи:
— Не ме разсмивайте, хора! Територията го интересувала! Абе за нея хич не ти пука, искаш да знаеш с кои колеги и с кой следовател ще работиш. Е, успокой се, многодетни татко: следователката е същата, с която си имаше работа по делото за съмнителното наследство, и колегите са същите, един такъв рижав, смешен, и още един, по-възрастен и по-опитен.
Антон се зарадва. Наистина добре си спомняше червенокосия Роман Дзюба и неговия по-възрастен колега Генадий Колосенцев. За съжаление след онова дело, с което се бяха занимавали заедно, не бяха имали случай да контактуват. За съжаление — защото Дзюба още тогава му беше харесал, пък и следователката Риженко бе оставила у него най-приятни впечатления.
След като получи официалното задание от началника на отдела, Антон звънна на Дзюба и го попита къде могат да се видят.
— Гена казва, че ще е най-добре да се срещнем близо до блока, където е живяла убитата — отговори Роман, след като се посъвещава за нещо шепнешком с Колосенцев. — Запиши си адреса.