Антон тъжно поклати глава: значи червенокосият Роман още е под чехъла на Генадий и го гледа в устата. Жалко. Рома е роден оперативен работник, талант, искрено влюбен в своята професия, трябва да се учи да мисли и действа самостоятелно, а не да живее според указанията на Гена, който не обича работата си.
След по-малко от час Антон беше на уреченото място, където вече чакаше колата на Колосенцев. Антон се прехвърли в нея. Докато получи цялата събрана предния ден информация, мина доста време — твърде объркана и противоречива беше.
— Значи, какво имаме в крайна сметка? — приключи Колосенцев. — За колието са знаели: първо, приятелката на потърпевшата и нейната дъщеря, второ, членовете на семейство Панкрашини, трето, хората, от които потърпевшата е взела това колие, тоест служителите от бутика, и четвърто, всички, които са го видели на приема. И от цялата тази човешка мешавица трябва да изберем заподозрян. При това имаме и един шофьор, който се кълне, че не е виждал колието и не е знаел за него, но показанията му не издържат на никаква критика, защото колието не може да се е взело от въздуха, трябвало е тя да го получи отнякъде, а това значи, че шофьорът е закарал потърпевшата дотам. Трябва да го разтърсим здравата, докато не си признае.
— Не, Гена, почакай — намеси се Роман, който досега бе мълчал, — а защо не казваш нищо за любовника? Аз съм сигурен, че шофьорът Шилов няма отношение нито към колието, нито към убийството, нали проверих дневника в гаража… А с любовника всичко се подрежда.
— Млъквай — махна с ръка Генадий, — тези записки в гаражния дневник не струват и пукната пара. Всички там се познават от сто години, станали са си близки и ето, Шилов е помолил да запишат определен час и те са записали, няма да им се откъснат ръцете, я. Срещу пари, Роман, се правят къде-къде по-големи фалшификации. Или срещу бутилка.
— Но, Гена…
— Казах, край на тази тема. Трябва да разтърсим здраво шофьорчето. Това странно разминаване в показанията не изглежда добре: Дорожкина твърди, че се е прибрала към 17 часа и петнайсет-двайсет минути след нея е дошла Панкрашина, а шофьорът настоява, че я е закарал у Дорожкина в 15 часа. Какви са тези странни два часа? Къде са се дянали? Откъде изобщо се появиха?
На Антон му беше неприятно да наблюдава как Роман клюмва под натиска на Колосенцев. Кой знае защо, това червенокосо момче му беше симпатично, сърцето го болеше за него.
— Момчета, а защо сте се съсредоточили само върху това колие? — попита той. — Защо мислите, че Панкрашина е била убита заради него? Убиецът може изобщо да не е знаел за колието, просто е решил да ограби първия срещнат подходящ потърпевш, да му вземе парите и телефона, банално е. Още повече, че той й е взел именно парите и телефона. Та той не е знаел, че в чантата ще намери и колие, а вече когато го е видял, естествено, го е взел. Друг е въпросът, че каналите за пласиране и без това трябва да се преровят, защото дали престъпникът е знаел, или не е знаел за колието, при всяко положение ще трябва някак да го пласира. Така че това не влияе на хода на оперативните мероприятия.
— Да — съгласи се Колосенцев, — не влияе.
— И втори въпрос — продължи Антон. — Защо изобщо не разглеждате версия за убийство по лични мотиви? Може би отмъщение? Ревност? Защо не?
Колосенцев се разсмя ядно.
— Антоне, да беше видял тази потърпевша! Каква ти ревност? На кого е притрябвала? Занемарена лелка на пенсионна възраст, косата й — зле боядисана, бели косми изскачат отвсякъде, облечена криво-ляво, спретнато, чистичко, но с абсолютни боклуци, и с пазарска чанта. Ти можеш ли да си представиш възрастна жена с пазарска чанта, която някой да ревнува? Ами че всичките й дрешки не струват колкото едно камъче от колието, което й били откраднали. Така че съм повече от сигурен: било е фалшификат. Може би добър, качествен, но — стъкълца. А мъжа си и приятелките е излъгала, че камъните и златото са истински. Мъжа си — за да не й се кара, а приятелките — за да се изфука. Елементарно.
— Но нали Рома спомена нещо за любовник — Антон погледна Дзюба въпросително. — Рома, сподели с мен идеите си.
— Не го слушай него! — прекъсна го Генадий. — Главата на Роман вечно е пълна с разни глупости. Не е имало никакъв любовник, главата си режа.
Дори в сумрака на купето на колата се видя как заискриха от обида очите на Дзюба. Но Роман премълча, нищо не каза, само стисна зъби. „Какъв характер! — с уважение си помисли Антон. — Аз вече щях да съм убил колегата си, ако се държеше така с мен, и то пред свидетели. А Рома търпи. Интересно, защо ли? Браво на него. Може само да се завижда на такива здрави нерви.“