— И все пак аз бих поговорил с приятелките на Панкрашина — каза Сташис. — И с въпросната Дорожкина, и с другите, които намерим. Петдесет и шест години са много нещо, за петдесет и шест години в човешкия живот може да се случи какво ли не… Знае ли човек кого може да е обидила навремето, чий мазол е настъпила, кого е подвела, предала… всичко може да е. Следователката към коя версия клони?
— Към колието, естествено, то е най-явната причина — позасмя се Колосенцев.
— Добре — кимна Антон, — да уважим Надежда Игоревна, преди всичко ще свършим това, което тя иска, а после, ако ни остане време, ще поработим рисково.
— А, не — Генадий вдигна двете си ръце в знак на протест, — без мен. Нямам намерение да влизам в конфликти със следователи, а инициативата, както е известно, е наказуема. Каквото каже Риженко, това ще отработваме. А всичко останало си го вършете вие, ако искате. Аз в събота застъпвам за денонощие, в неделя след денонощието почивам, така че, моля, правете каквото щете. Но без мен.
Оперативните работници си разделиха задачите. Изпратиха Дзюба да обикаля бутиците, в които може да се вземе под наем бижу, а Антон и Колосенцев тръгнаха към Игор Панкрашин, който си бил вкъщи. Генадий искаше да разпита бизнесмена за имената на хората, които по време на приема на 20 ноември може да са общували със съпругата му, после да тръгне да разпитва тези хора, а Антон смяташе да възстанови всички събития от вчерашната сутрин с всичките им възможни подробности.
Отвори им слабичко стройно момиче — дори печатът на непоносимата мъка не можеше да скрие красотата му. Вероятно едва вчера сутринта това ослепително лице е било ясно и светло. Но и подпухналите очи, и скръбно отпуснатите ъгълчета на устните не го бяха развалили. Въпреки всичко се виждаше, че Нина Панкрашина е истинска красавица.
— Татко не е добре — обясни тя, — затова не отидох на училище, трябва да се грижа за него. През нощта се наложи да викаме Бърза помощ.
Игор Николаевич изглеждаше още по-зле от предния ден, когато го бе посетил Колосенцев, но беше по-съсредоточен и отговаряше на въпросите съвсем ясно. Почти без да се замисля, изреди имената на трите приятелки на жена му, с които я бил видял да си бъбри весело на приема. Потърси в мобилния си телефон, даде техните координати.
— Бихте ли подсказали коя от тези дами е най-умна? — уж между другото се поинтересува Колосенцев.
„Разбира се — помисли си Антон, — трябва да се започва с най-умния свидетел, току-виж не се наложило да говорим с другите — това си е икономия на време и сили. Ах, Гена, Гена! Явно за две години нищо не се е променило. И очите ти са сънени, сигурно пак цяла нощ си играл.“
Като „най-умна“ Панкрашин определи съпругата на своя приятел и заместник Георгий Анишченко, след което Генадий се сбогува и тръгна, а Антон започна да задава на съпруга и дъщерята на Евгения Панкрашина многобройни подробни въпроси за това как тя е прекарала последната в живота си сутрин. В какво настроение е станала Евгения Василиевна? Какво е казала? Как е изглеждала? На кого се е обаждала по телефона? Не е ли споделяла плановете си за деня? И Игор Николаевич, и Нина в един глас твърдяха, че не са забелязали нищо особено в поведението на Евгения Василиевна, всичко било както обикновено, настроението й било нормално, нито нервозност, нито припряност — нищо такова. От плановете за деня — на гости у приятелката, за да й направи торта, след което — в бутика, за да предаде колието. И нищо повече.
— Каза ли Евгения Василиевна от кой точно бутик е взела колието? — разпитваше Антон. — Поне къде се намира? В коя част на Москва? Или може би е споменала името му?
Той се опитваше да намери поне някакви ориентири, но всичко беше безполезно: никой не бил питал Евгения Василиевна за такива подробности. Като не постигна резултат, Антон тръгна да обикаля апартаментите в същия вход. Почти всички познавали Евгения Василиевна, но само по физиономия: Панкрашини живеели тук отдавна, но не създавали приятелства и дори познанства. Антон не чу нито една лоша дума за загиналата жена. Не му споменаха дори един факт, който би могъл да породи някакви съмнения. Впрочем в какво ли да се съмняваш тук? Добродетелна жена, грижовна майка на четири деца, баба на трима внуци. Какви толкова факти се бе надявал да научи?
— А аз видях Женя — хитро усмихната, му съобщи една словоохотлива бабичка от втория етаж. — Тъкмо вчера сутринта я видях.
— В колата ли се качваше? — попита Антон, като си спомни разказа на Колосенцев: шофьорът взел Панкрашина в 9,45, за да я закара към 11 часа до Речната гара.