— И в колата се качваше, че как, но това беше по-късно. А първо изскочи като попарена от входа, с палтенцето само наметнато на раменете й, държеше нещо в ръцете си и хукна право е-е-ей нататък — бабата посочи през прозореца противоположната страна на двора.
Антон затаи дъх.
— И после какво?
— А там беше спряла една кола, не онази, с която Женя пътува постоянно, а друга. Женя изтича до нея, пъхна нещо през прозорчето — и се върна обратно.
— Какво именно пъхна в прозорчето?
— Не видях, далече беше. Ами пъхна онова, което носеше в ръцете си — напълно резонно заключи бдителната бабичка.
— А какво носеше в ръцете си? Нещо обемно? Куфар? Чанта? Кашон? Или някакъв пакет?
Бабата се позамисли, явно си припомняше и разсъждаваше, после решително каза:
— Не, ръцете на Женя бяха под палтенцето, с едната ръка го придържаше, а втората, значи, беше вътре. Така че не може да е било нещо голямо. Нещо малко ще да е било. И през прозорчето се промуши.
— А каква беше колата?
— Ми то аз разбирам ли ги? Тъмничка, спретната една, а пък как ги наричате вие там — нямам представа.
Антон благодари на бабата и се втурна нагоре, към апартамента на Панкрашини. Отново му отвори Нина и докато първия път очите й бяха сухи, този път си личеше, че току-що бе плакала.
— Пак сте вие — безучастно изрече Панкрашин, щом видя Антон. — Още въпроси ли имате? Хайде, питайте.
— Игор Николаевич, на кого и какво е предала жена ви вчера сутринта?
Панкрашин тъпо се взираше в оперативния работник и явно се разбираше смисъла на въпроса. После с усилие разлепи устни и попита:
— Женя е предала нещо? На кого? Кога?
— Вчера сутринта, към девет часа, Евгения Василиевна е излязла от къщи, отишла е при кола, паркирана в противоположния край на двора, тъмна, малка кола, и е предала нещо през отвореното прозорче. Знаете ли на кого и какво е предала?
Сега Панкрашин изглеждаше откровено озадачен.
— Женя? Предала е през прозорче? Нямам представа! Не съм бил вкъщи, в седем и половина тръгвам за офиса, че и по-рано. А на вас откъде изобщо ви хрумна, че е предавала нещо на някого?
— Казаха ми свидетели. Кажете, възможно ли е някое от вашите деца да е дошло да иска от майка си пари?
Въпреки че Панкрашин беше потиснат и се чувстваше зле, лицето му се преобрази, по него се изписа изумление, примесено с негодувание.
— Вие съвсем сте откачили! Първо, нашите деца непременно биха влезли вкъщи, а нямаше да карат майка си да излиза в такова време навън. Не сме ги възпитали така, че да си позволяват такива волности. Второ, никое от моите деца няма тъмен на цвят автомобил, винаги категорично настоявам колите да бъдат само светли, от съображения за безопасност. И трето, нашите деца никога не искат пари от майка си, а само от мен. Така сме ги свикнали още от малки. Аз съм глава на семейството и само аз се разпореждам с всички финанси и контролирам всички харчове.
Антон не можа да овладее израза на лицето си при тези думи и това не остана скрито за Панкрашин.
— Да не си помислите, че съм скръндза — продължи той, сякаш се оправдаваше, — на всички давам достатъчно пари, понякога дори повече от достатъчно, но никак не обичам да ме скубят излишно, затова искам да контролирам всичко лично.
Това вече е любопитно, помисли си Антон. Толкова строг татко, който иска отчет за всяка копейка, и толкова красиво съвременно момиче, което не може да харесва подобни строгости. Трябва да се поровим в това направление…
— Нали може да си поговоря с Нина? — полуутвърдително попита той.
— Да, разбира се, питайте я за всичко, което ви интересува.
Антон намери Нина Панкрашина в уютната кухня. Момичето седеше на една табуретка, опряло лакти на широкия перваз, тихо се поклащаше и гледаше през прозореца. Не забеляза веднага влезлия Антон, а когато премести поглед към него, в очите й бе застинала такава болка, че на Сташис му стана неудобно.
— Какво ще правим сега без мама… — тихичко издума тя. — Имам чувството, че целият живот свърши и сега ще започне… и аз не знам какво. Чудя се как ще живеем по-нататък…
Антон се хвана за думите й и започна внимателно да я разпитва за семейния живот на Панкрашини, за взаимоотношенията между членовете на това голямо семейство, за навиците и традициите в него. Нина постепенно се оживяваше, разказваше охотно, дори на два пъти се усмихна. Разбира се, тя знаеше, че Евгения и Игор Панкрашини са нейни осиновители, но не можеше да има и съмнение, че момичето е обожавало Евгения Василиевна. Така че Нина тъгуваше за майка си дълбоко и искрено. Виж, към баща си изпитваше боязън, макар безкрайно да го уважаваше. Ако се вярваше на Нина, Игор Николаевич бил баща безспорно щедър не само на прояви на обич към децата. На децата — и на четирите — не било отказвано каквото и да било, стига то да не излизало извън рамките на разумното. Разбира се, той не допускал никакви яхти и кабриолети „Ферари“, но ако ставало дума например за здравето или за получаване на образование, никакви пари не му се свидели. Същия подход имал и към купуването на автомобили: колата трябвало да бъде светла, та по здрач или в тъмното да не се слива с околната среда, и безопасна. И щом за безопасността трябвало да се плаща, това той приемал за нормално. Виж, излишен разкош не приветствал. Ето защо преди да даде пари на някое от децата, винаги най-подробно разпитвал за какви нужди са те и изказвал мнението си за необходимостта от подобни харчове. И ако давал пари, после непременно проверявал дали те са били похарчени именно за това, за което са се били разбрали, или за нещо друго.