— Избягвам да искам пари от татко — каза Нина. — Ще ми даде, няма проблеми, но първо ще ми извади душата с въпроси: за какво, защо… А после ще проверява. А аз се стеснявам.
— Стеснявате ли се? От какво? — учуди се Антон.
— Ами… — Момичето се смути и плахо се усмихна. — Иска ми се например да си купя хубаво бельо, и то не защото съм капризна, просто съм алергична към синтетика, мога да нося само памук, а красивото бельо от естествени тъкани е скъпо. Не ми е удобно да обяснявам на татко за бельото, нали разбирате? Хем той ще поиска и да му го покажа, когато го купя. Или дезодорант… Та това е нещо толкова интимно, а татко е мъж… Разбирате ли? — отново попита тя.
Антон разбираше прекрасно. Василиса беше само на десет, но той вече беше виждал що е момичешки свян. А Нина беше на шестнайсет!
— Татко изобщо не понася каквато и да било лъжа — продължи Нина, — винаги ни е наказвал за това, дори за най-дребните лъжи. Когато бях малка, не разбирах защо е такъв. А когато пораснах, мама ми обясни, че сега се шири наркомания, наркотици се продават открито дори в училищата, затова татко строго следи да не се случи беля и с нас. За големите той вече е спокоен, над мен обаче бди с четири очи. Тотален контрол.
Интересно семейство… И момичето е крайно интересно. Такава красавица със сигурност иска да се облича добре и да използва всички възможни женски разкрасявания, обаче ето ти го строгия татко, когото трябва да моли за всяка рубла и после да се отчита за нея. Дали пък у Ниночка не се е родило изкушението да присвои взетия под наем накит и така с един удар да реши маса финансови проблеми? Естествено, не е посегнала на майка си лично, но нали такава красавица със сигурност има безброй почитатели, че дори близки приятели.
Антон погледна часовника: напълно възможно беше да отиде до училището на Нина и да поговори с някой от нейните педагози.
— Нина, в коя гимназия учите?
— В „Ушински“, намира се на две спирки с автобуса, а може да се отиде и пеша през парка. Защо питате?
— Просто ми е интересно — усмихна се Антон. — Харесва ли ви да се учите?
— Харесва ми — спокойно отговори Нина, макар че оперативният работник не долови в гласа й особен ентусиазъм.
Впрочем това далеч не говореше за нейното равнодушие към ученето. Майката на момичето беше загинала, всички негови мисли бяха насочени към това.
Гимназия „Ушински“ наистина се намираше „през парка“. С колата Антон стигна много бързо. Часовете вече бяха свършили, но по броя на тичащите или спокойно крачещи по коридорите младежи личеше, че все още се провеждат някакви допълнителни занятия, факултативи, занимания на секции. Покрай Антон с крясъци префуча група момчета по анцузи и от техните разгорещени потни тела му лъхна на здраве и млада сила.
Учителската стая се намираше на втория етаж. Класната ръководителка на Нина Панкрашина не беше там, но Антон получи съвет да я потърси в лингафонния кабинет, където тя — учителка по английски — водела факултативни занятия. Така и се оказа. Петима ученици седяха със слушалки на ушите и слушаха нещо, а симпатична, не твърде млада дама полугласно разговаряше с шести — клепоухо хлапе на дванайсет-тринайсет години с бръсната глава. При това не разговаряха на руски. Щом видя Антон, дамата стана и дойде при него.
— Мен ли търсите?
Тя, разбира се, знаеше, че майката на Нина Панкрашина е загинала предния ден и лично разрешила на Нина през идната седмица да не идва на училище.
След като изслуша Сташис, тя кимна:
— Сега ще възложа на децата някаква задача и ще изляза с вас в коридора, там ще можем да поговорим.