— А ако все пак е било взето под наем?
— Тогава е било фалшиво, ширпотреба — безапелационно заяви Анишченко и добави: — Без никакво съмнение.
— И Евгения Василиевна ви каза, че го е взела под наем, така ли?
— Не, нищо не каза, ние помислихме, че Игор най-сетне се е отпуснал, започнахме да подкачаме Женя, а тя веднага зачурулика колко прекрасен бил Волко, така че дори някоя от нас да беше обърнала сериозно внимание на колието, всички бързо заприказвахме за тоя Волко.
Волко… Този пък кой е? Това име още не фигурира в делото.
— А какво си приказвахте за Волко? — попита Колосенцев уж между другото, все едно прекрасно знаеше кой е той.
— Той беше певецът, който пееше на приема. Нали разбирате… Нашата Женя, нали си беше простодушна до немай-къде, разменила две-три думи с Волко и после през цялата вечер само за това говореше, че нали, колко мил човек бил, колко бил обаятелен, приятен… Кажете ми как може тоя надут високомерен тип да бъде наречен приятен? Просто смешно!
Генадий не си представяше много добре мъжа, за когото възбудено говореше Ала Анишченко. При думата „певец“ той си спомни, че наистина беше чувал това име, но не знаеше нищо друго за този човек, камо ли пък да има представа наистина ли той е толкова надут и високомерен, както твърдеше свидетелката, или това бяха изключително нейни лични впечатления.
— Щом е толкова неприятен, защо тогава се е сторил мил и приятен на Евгения Василиевна?
— Не разбирате ли? — Ала презрително, но изящно помръдна рамо. — Този прием и хората на него не бяха от нивото на Женя, на такива места тя е самотна и скучае, съпругът й е зает с разговори с нужни хора, а тя обикаля сама, чувства се захвърлена. Ето защо всеки, който я заговори или й се усмихне, би се сторил на нашата Женя като приказен принц. Нима това не ви е познато?
Колосенцев сметна, че е по-добре да не коментира тези думи: такива ситуации не му бяха познати, оперативната работа не предлага такива — да не смееш или да не можеш да заприказваш непознат човек. Във всеки случай Гена Колосенцев можеше да заговори всекиго и на всякакво място, без да изпитва и най-малко неудобство.
— Значи Волко я е заговорил? — уточни той.
— Или тя него, не знам, но при всяко положение разговаряха, със сигурност, лично ги видях.
— А освен с Волко с кого още е разговаряла Панкрашина?
— Ами нали ви казах: с мен. С Даша. С Катя. — Правилните черти на лицето на Ала Анишченко се изкривиха в недоволна гримаса: е, колко пъти ще ме питате за едно и също? — Ние стояхме всички заедно, тя дойде при нас и се разприказва за Волко. Нашата Женя е като бездомно куче, то е готово да тръгне подир всеки, който го погали. А пък ако го и нахрани, ще му бъде предано до гроб.
— Вие обаче не сте я харесвали твърде много — захапа я Генадий.
— Какво говорите, не е там работата, тъкмо обратното — всички я обичаха, тя беше чудесна, просто не беше от нашия кръг. Женя беше много общителна, умееше добре да контактува с хората и да ги предразположи. И изобщо, тя без общуване повяхваше, защото много държеше на своите приятелки, с които беше работила сто години, все не можеше да се раздели с тях. До безкрай им ходеше на гости или ги канеше в заведение. И те много я обичаха, между другото. Вярно, беше простовата, но безвредна и добра. И приятелките й са като нея, без образование, цял живот са работили като секретарки и деловодителки. Това е нейният кръг, с тях се чувстваше хубаво, уютно. И много държеше на отношенията си с приятелките, стараеше се да не ги дразни, да не буди завист, затова се обличаше зле и не носеше украшения, по всякакъв начин подчертаваше, че си е останала същата като тях, въпреки че Игор беше станал заможен човек.
— А вие откъде знаете това? Евгения Василиевна ли ви е говорила за приятелките си?
— Моля ви се — разсмя се Ала, — не сме били толкова близки, та да споделя с мен такива подробности. Нали вече ви казах: бяхме просто познати, стари познати. Игор Панкрашин е разказвал това на моя съпруг Жора, а съпругът ми, съответно, разказа на мен. Но не мисля, че това е чистата истина.