— Ами ще им се обадя по телефона. Знам къде трябва да се обадя и как да попитам, та да ми кажат истината. Вие само ми напишете точно всичко, което трябва да научите. По-нататък аз ще действам сама.
— И кога ще се обаждате?
— Ами ей сега, веднага. Защото не съм приемчик, а оценител, не е нужно да бъда в залата. Как се казвате? Защото ми показахте удостоверението си, но аз не го прочетох.
— Роман. А аз вас Евдокия ли да ви наричам, или може някак по-кратко?
— Може Дуня — отново се усмихна момичето, — всички ме наричат така. Хайде да седнем с вас, да сварим чай, аз ще се обаждам, а вие ще ми подсказвате, ако нещо сбъркам. 0, Роман, може би сте гладен? Имам бисквити, гевречета. Ще хапнете ли?
— Ще хапна — решително кимна Дзюба, зарязал приличието. И изведнъж, абсолютно неочаквано за самия себе си, добави: — Вечно съм гладен. Мама казва, че още раста. А всъщност много спортувам, затова изразходвам много енергия.
Дуня бързо запари чай и сложи на масата две чинийки с бисквити и гевречета. Роман понечи да вземе чашата си, но лакътят му веднага опря в поставената на масата кутия с размери около 10 на 15 сантиметра, от която стърчеше някакъв шнур с пипало в края.
— Ау — уплаши се той, — да не ви счупя нещо…
— Не се тревожете — разсмя се Дуня, — това е даймънд-тестър, прибор за оценяване на камъни. С негова помощ може да се каже дали едно камъче е скъпоценно, или е стъкло.
— Така ли? — заинтересува се оперативният работник. — А как работи?
— Ето вижте, това е предметно стъкло — взе да обяснява оценителката, — на него се поставя камъкът, приборът се включва и до камъка се допира накрайникът пипало. На дисплея се изписва резултатът, от който всичко става ясно. Всичко е просто и бързо, както виждате.
Дзюба сърбаше горещата напитка, хрупаше гевречета и внимателно слушаше как това необикновено момиче ловко и бързо извлича информация, за която той би изхабил вероятно няколко дни. „Какъв късмет, а — мислеше си Роман. — Гледай ти: и помощ ми предложи, и действа умно. Че ме и храни на всичкото отгоре.“
— Дуня — попита той, издебнал момент, в който момичето приключи един разговор и още не бе започнало друг, — а защо решихте да ми помогнете? Та нали си имате много своя работа.
Тя го погледна учудено и дори сякаш с упрек.
— Но нали е бил убит човек — обясни много сериозно. — Няма и не може да има нещо по-лошо от това. Когато е бил убит човек, мисля, че е неприлично да правим сметки кой какво е длъжен и какво не е длъжен да прави, всички трябва дружно да се хванат за ръце и да си помагат, за да открият престъпника. Не е ли така?
Всъщност Роман Дзюба смяташе, че е именно така, но кой знае защо, никъде и никога, нито в работата си в криминалния отдел, нито извън работата, нито дори в книги и филми, не беше срещал хора, споделящи тази позиция.
След като приключи поредния телефонен разговор, Дуня огорчено каза:
— Не, никой никъде не си спомня вашата Панкрашина.
— Но тя може да не е била сама — забеляза Роман. — Може да е била с друг човек, мъж например, или пък жена, така че отдаването под наем да е било оформено не на името на Панкрашина, а на друго име.
— Да, но и никой не разпозна по описанието ми подобно колие. И изобщо, аз бях права: където и да се обадех, отвсякъде ми отговаряха, че такива скъпи вещи не се дават под наем, изключено е.
— А ако е било с изкуствени камъни?
— Но по описанието ми никой не го разпозна — възрази Дуня. — Според вашите думи то е било доста необичайно — едро, биещо на очи. Никой не би го забравил.
Тя хвърли поглед към двете опразнени чинии и плесна с ръце:
— Боже мой, Ромочка, колко сте били гладен!
Дзюба с изумление разбра, че е излапал всичко до шушка. Вечно прави така… И освен майка му никой никога не беше го наричал Ромочка.
— Имам три рибени кюфтета — продължи добросърдечната Дуня, — донесох си ги за обяд. Искате ли?
— Ами вие?
— Ще си ги разделим — делово предложи миниатюрната оценителка от заложната къща. — На всеки по едно и половина. Не е кой знае какво, вярно, не са домашни, а от кулинарния магазин, но все е храна. Тук имаме и микровълнова печка, та ако ги стоплим, ще стане напълно сносна храна. Искате ли?
По принцип Дзюба разбираше, че трябва да откаже. Момичето беше купило обяд само за себе си и не беше предвиждало да го дели с някого. Но кой знае защо, по някаква абсолютно необяснима причина, не можа да откаже. И кимна в знак на съгласие.
— Ще хапна. Само че в замяна на това вие трябва да ми обещаете, че някой път ще дойдете с мен в заведение. Днес вие ме храните, а следващия път аз ще ви нахраня. На всички ли се обадихте вече?