Дуня се замисли, после тръсна глава.
— Мога да се обадя на още едно-две места. Едни засукани такива места, никой не знае за тях, но и там дават под наем бижутерийни изделия. Ако и техните служители нямат представа за вашето колие, тогава ще е напълно сигурно — не е възможно да са го взели някъде в Москва.
— Дуня, в един друг бутик ми казаха, че като наем вземат стопроцентово стойността на изделието. Вярно ли е? Навсякъде ли е така? Или има варианти?
Междувременно Дуня беше извадила от чантата си магазинската опаковка с рибените кюфтета, беше свалила прозрачното фолио и пъхна храната в поставената на перваза микровълнова фурничка. Фурничката многообещаващо забуча и из малката стаичка почти веднага се разнесе доста приятна миризма.
— Не, Ромочка, няма варианти. Стопроцентово стойността си е стандарт. Друг е въпросът, че процентите от тази стойност, които се начисляват за ползването на вещта, може да варират. При някои са пет, при други — четири или три, трети имат пълзяща скала, например за първите два дни — пет, за следващите три — три процента, после по два или по един. Всички имат собствени правила, но общо взето, в тези рамки.
— А вие като оценител можете ли да ми кажете приблизително колко струва това колие?
Дуня отрицателно завъртя глава.
— Трябва да знам точно колко камъка има в него, какви са, едва тогава ще мога да пресметна, но пак много приблизително, „от — до“, защото камъните биват с различно качество и въпросът не е само колко са и как се наричат, но и с каква каратност и чистота са, от това зависи тяхната цена. Разбира се, само в случай че колието е истинско. А ако е ширпотреба — не е повече от четирийсет хиляди рубли, но това е най-горната граница. Най-вероятно — пет до осем хиляди. Впрочем… Ако е нещо марково, например „Картие“ или „Лалик“, разбира се, ще е по-скъпо. А между другото…
Микровълновата фурничка прозвънна, бученето престана, Дуня извади от шкафа чисти чинии и прибори и ловко, с едно точно движение раздели третото кюфте точно наполовина.
— Та, значи, вижте, Рома, знаете ли какво си помислих? Ако можехте да ми кажете какъв наем е платила тази жена, бих могла да ви пресметна приблизително общата стойност на колието, тогава бихме могли да разговаряме по-конкретно.
Дзюба се замисли. Наистина: какъв наем е платила Панкрашина? Мъжът й казва, че някакви копейки, но това той знае само от нея. А в действителност? И защо ли нещо толкова просто не му бе хрумнало досега?
Той премести поглед от вдигащите пара върху чинията кюфтета, над които се носеше съблазнителна миризма, към лежащия до тях телефон. Не, първо кюфтетата, защото ще изстинат. Ето, ще хапне набързо и веднага ще се обади.
Дзюба не усети вкуса на храната. Виж ти, миризмата беше толкова симпатична, а на вкус — амбалажна хартия. Може кюфтетата да са били безвкусни, а още по-вероятно са му пречили очите на тази необикновена Дуня, които не се откъсваха от лицето му. Той се стесняваше дори да дъвче.
— Защо ме гледате така? — най-сетне не издържа той.
— Любувам ви се — простичко отвърна Дуня, без ни най-малко да се смути. — Много сте красив. Имате невероятни очи. У никого не съм виждала такива яркосини очи.
Дзюба се задави и дълго кашля.
— Кой е красив? Аз? Майтап ли си правите с мен?
— Вие сте много красив мъж — повтори Дуня абсолютно спокойно. — И не вярвайте на никого, който се съмнява в това. Женен ли сте?
— Не — измънка Роман.
— Ако някой ден намислите да се жените, сетете се за мен — весело се разсмя момичето. — За мъж като вас съм готова да ида на другия край на света.
Той изобщо не разбираше как трябва да реагира на такива думи, затова сметна за по-удобно да грабне телефона. Антон Сташис тъкмо беше в жилището на Панкрашини, така че след няколко минути отговорът беше получен: Игор Панкрашин дал на жена си, за да си купи нова рокля и украшения, петстотин хиляди рубли в неразпечатана пачка — сто банкноти от по пет хиляди. Евгения Василиевна винаги пазела парите на едно и също място и именно на това място Панкрашин пред очите на Антон намерил плика, а в него — същата неразпечатана пачка, обвита в полиетилен — така му я дали в банката. Убитата не използвала кредитни или дебитни карти, панически се страхувала от банкомати, старомодно предпочитала наличните пари.
Излизаше, че изделието наистина не е струвало скъпо, така че за стопроцентовия залог на Евгения Василиевна спокойно са стигнали парите, които е имала в портмонето. От думите на Дуня следваше, че наемът за първите два дни се взема от клиента веднага, в момента на сключването на договора, а останалото той плаща, когато връща изделието, в зависимост от броя на дните, през които го е ползвал. И от всичко това недвусмислено следваше, че прословутото колие все пак не е било истинско. Ширпотреба. И дори най-вероятно евтина. Но въпреки това — изработена много добре, толкова добре, че никой нищо не е забелязал. Всичко това беше някак съмнително… Хем много хубаво, хем евтино? Такива неща се случват само в приказките. В живота, както отдавна се бе убедил Роман Дзюба, много скъпото далеч невинаги е хубаво, евтиното обаче винаги е само лошо.