— Добре, ще дойдем в девет и нещо — с недоволно разкривена физиономия обеща Генадий.
При тези думи Дзюба радостно се развълнува: ще види Лена, ще може да поговори с нея, а дори и да не поговори, поне ще я погледа. Ще подиша един и същ въздух с нея. Гена, разбира се, е недоволен, но това е разбираемо: сега щеше да се отчете набързо пред Риженко — и право вкъщи, при компютъра, при игрите. Но нищо де, невинаги късметът трябва да спохожда само Гена, понякога и на него, на Дзюба, трябва да провърви.
— Без мен, момчета — поклати глава Антон. — Аз си свърших работата, вие и сами можете да разкажете на следователката за резултатите. Аз трябва да се прибирам, имам деца, и без това почти не ги виждам.
Антон си тръгна, а Роман плахо предложи:
— Гена, защо да киснем тъпо в колата, хайде да отидем у Надежда Игоревна, да поседим у тях, да я почакаме. Нали Лена си е вкъщи, ще ни отвори.
Колосенцев му хвърли насмешлив поглед.
— Да ти приличам на глупак? Ще имаш да вземаш. Но да тръгваме, ще постоим пред входа, а щом Надежда пристигне — ще влезем с нея. И нито минута по-рано.
— Но защо, Гена? Защо се опъваш?
— Защото в колата мога да спя — натъртено обясни Генадий. — А ако влезем у тях, какъв ти сън? Лена веднага ще ме нападне с бърборенето си, нали я знаеш.
В гласа му прозвуча нескрито злорадство. И наистина, колкото повече се уморяваше Колосенцев, толкова по-ярко се проявяваше у него незнайно откъде вземащото се желание да унижи Роман или поне някак да го захапе.
Пътят до дома на следователката Риженко отне четирийсет минути. Колосенцев набра номера на домашния й телефон, чу от Лена, че майка й още не се е прибрала, и нареди на Дзюба да гледа през прозореца, за да не пропуснат Надежда Игоревна, а той затвори очи и опря тила си на облегалката. След половин минута вече дълбоко спеше, а Роман в опит да усмири гнева и горчивата си обида от унижението, на което бе подложен преди малко, започна да си припомня всичко, което му бяха разказали приятелките на Евгения Панкрашина. Лично бе успял да посети само две, останалите бяха разпитани от други служители на криминалния отдел, които началството бе пратило да окажат екстрена помощ на Сташис, Колосенцев и Дзюба.
Всички приятелки на Евгения Панкрашина бяха разказали едно и също: близки са отдавна, от много години, откак всички работели в огромна организация, само секретариатът бил 28 души. Женя често им идвала на гости или ходели някъде заедно, например на разходка или в заведение — на кафе и пасти. Но понякога тя идвала, седяла известно време и си тръгвала, а после отново се връщала. Ето за това всички разпитани бяха единодушни.
— Казваше ли ви къде точно отива и защо? — бе попитал Роман свидетелките, с които бе разговарял лично.
— Точно не, но… — позасмя се едната негова събеседничка, слабичка, висока дама на шейсетина години с обилно покрито с бръчки лице — намекваше, че има любовник.
— По какъв начин го намекваше?
— Ами например аз я питах: „Да не си си хванала любовник, приятелко?“, а Женя само се усмихваше в отговор, но мълчеше. Нито да, нито не. Не потвърждаваше, но и не отричаше.
— Може би все пак е казвала нещо за него? — не мирясваше Роман.
— Не, нищо, нито дума — поклати глава дамата. — Пък и повод не е имало, нали тя не признаваше явно, че си има някого.
— Кажете, моля, коя от вас е най-близката приятелка на Панкрашина? Онази, от която тя е нямала никакви тайни?
Свидетелката го погледна с остри умни очички и поклати глава.
— О, такава сред нас няма. По-точно, Женя нямаше такава. Разбирате ли, нейният съпруг е добър дресьор, от млада я беше приучил да не си разпуска езика, на никого да не се доверява напълно и да внимава какво говори, за да избегне всякакви неприятности… И двамата са такива, и Женя, и Игор. Спомням си Игор още като млад сополанко, едва беше завършил института, в професията тогава за нищо не го биваше, а вече беше затворен като костелив орех. Женя никога с никого не е била напълно откровена, отначало това ни обиждаше и дори вбесяваше, защото, нали, бяхме млади, а после разбрахме, че не това е най-важното. Женя винаги беше добра и готова да помогне, да подкрепи човека, жалеше всички, на всички съчувстваше, около нея беше топло и ние всички я обичахме за това. Освен това, знаете ли, умееше много хубаво да изслушва. Ние винаги споделяхме с нея проблемите си и тя ни слушаше, съчувстваше ни, ако можеше да помогне с нещо — непременно помагаше, постоянно се интересуваше как е всяка от нас, за съпрузите ни, за децата, за всички наши роднини… да, и тях помнеше — и имената, и проблемите им. Ето защо винаги имахме за какво да си поговорим и дори някак не биеше на очи, че никога не говорехме за самата нея. Е, не разказва за себе си — нейна си работа. Отдавна вече бяхме престанали да се обиждаме и просто обичахме Женя такава, каквато беше.