— Какво ще кажеш? — обърна се следователката към Колосенцев. — На какво мнение си?
— Ами… — усмихна се Колосенцев. — Рома, вярно, не е гигант на мисълта, но за това съм съгласен с него. Днес имах честта да си поприказвам с такива дамички, дето лесно не можеш ги излъга. И трите са видели колието и много добре са го разгледали. Нещо повече, всички в един глас твърдяха, че Женечка много обичала мъжа си и никога не би го изложила. А да се появиш на великосветски прием с евтина дрънкулка при наличието на богат съпруг е или излагация, или провокация.
— С една дума, както и да въртим и сучем, излиза, че колието е било истинско, но взело се неясно откъде, защото всички пари са си на мястото — направи извода Надежда Игоревна. — И тук аз съм склонна да се съглася с Рома: мирише на любовник, който е направил на Панкрашина скъп подарък. И вие, момчета, трябва да го намерите. А какво ще кажете за враговете? Имала ли е Панкрашина врагове?
— Пак теоретически — отново заговори Дзюба, доста окуражен от това, че следователката подкрепи неговата версия за наличието на любовник, с която толкова упорито не се съгласяваше Генадий, — врагове може да има дори дете, което още не е казало и една лоша дума за когото и да било. Но ако съдим по това, което разказват приятелките на Панкрашина, няма откъде да са се взели врагове. Работата й е била такава, дето не може да е причинила печелене на врагове. И любовници не е имала. Освен този последния, предполагаемия. Вярно, той може да е имал съпруга или приятелка, която да е научила за Панкрашина и да я е убила от ревност. Тя, между другото, и за колието може да не е знаела, а да го е прибрала, след като случайно го е открила в чантата.
Надежда Игоревна мълчаливо кимаше, докато слушаше Дзюба, после внезапно вдигна ръка и така с жест спря оперативния работник.
— Чакай, нали казваш, че потърпевшата е била потайна особа. Как тогава можеш да си сигурен, че и по-рано не е имала извънбрачни връзки? Да, приятелките не са знаели, но както разбираме, в случая това не е критерий. Ако е имала сега, значи може да е имала и по-рано. И то не една. Може върху Панкрашина да се е стоварило отмъщението на някогашен любовник или на неговата жена?
— Може — натъжено се съгласи Роман. — Някак не сме помислили за това.
— Ние, а! — тросна се Колосенцев. — Изразявай се коректно, любезни ми друже. Не „ние“, а „ти“, лично ти. Защото аз изобщо не мисля в тази посока. Това са пълни измислици! Надежда Игоревна, да бяхте само видели тази потърпевша! Ако бяхте я видели с очите си, и през ум нямаше да ви мине такова нещо. Твърде е невзрачна и… някак безвкусна, безсолна. Вярно, и ние я видяхме мъртва, като жива може да е била обаятелна, привлекателна, но не ми се вярва. И между другото, никой, нито един човек от разпитаните не я нарече обаятелна. Ето, и свидетелките на Рома, и моите — всички казват: добра, простодушна, отзивчива, мека. А за обаяние никой не е продумвал. За така наречената „харизма“ — добави той с нескрита подигравка, като умишлено натърти на неправилно произнасяното меко „з“ и така подчерта пълното си пренебрежение и недоверие към общоприетото понятие.
Надежда Игоревна, кой знае защо, дълго и внимателно разглежда Колосенцев и на Роман се стори, че в очите й се мярна нещо като неодобрение или осъждане.
— Добре — въздъхна тя. — Да продължим. Какво друго имаме налице?
След като изслуша съобщението на Колосенцев за колата, при която Евгения Панкрашина изтичала сутринта в деня на убийството, следователката строго попита:
— Поискахте ли да видите какво са записали камерите?
— Сташис свърши това — бързо отговори Генадий, сякаш снемайки от себе си всяка отговорност. — Намери свидетел, разпита го, после разговаря със съпруга на потърпевшата. Сташис казва, че на блока няма камери, не е елитен блок, а стара „сталинка“ след основен ремонт, а Панкрашини имат жилище от две слети с нова планировка, останалите обитатели са от средната класа.
— Кой е бил в колата, мъж или жена?
— Надежда Игоревна, имайте милост — примоли се Колосенцев. — Свидетелката е била стогодишно бабе, какво е можела да види тя чак в противоположния край на двора? Пак добре, че е запомнила цвета на колата и е разпознала Панкрашина, това си е голям късмет.
— Стогодишна, значи? — позасмя се Риженко. — Ами тогава тя може нищо да не е видяла, нали? Или просто се е припознала? Може това изобщо да не е била Панкрашина? А ние с вас тук се ровим ли, ровим. Ти, Гена, скоро ще вбесиш всички с мързела и нехайството си. Продължаваме: какво ще кажете за другите членове на семейството? Дечицата може ли да са се полакомили за майчиния накит?