— Елена, какво има? Нали те помолих да ни дадеш възможност да си поговорим служебно, а ти вече за трети или за четвърти път надничаш — каза й ядосано.
— Мамо, кранът в кухнята тече — бавно и напевно съобщи момичето и красиво тръсна светлата си копринена коса. — Гена дали би ми помогнал?
Ама разбира се, тъжно си помисли Дзюба, именно Гена трябва да й помогне. Макар че той, Рома, би се справил с крана не по-зле, че и по-добре — вкъщи от дете сам поправяше всичко, имаше навици. Но на Лена й трябва Колосенцев. А той, смешният рижав Роман, не й е притрябвал.
Колосенцев веднага се надигна с делови вид.
— Имате ли инструменти?
— Имаме, в килера — пропя Лена. — Елате, ще ви покажа.
И Роман остана сам със следователката.
— Какво, тежко ли е? — тихо и съчувствено попита Надежда Игоревна.
И на старши лейтенанта от полицията, на оперативния пълномощник от криминалния отдел Роман Дзюба изведнъж му се стори, че е готов да се разплаче. Но разбира се, само му се стори.
— Понякога ми иде да го убия — призна едва чуто. — Защо се държи така с мен? Какво лошо съм му направил? Гена знае и умее толкова много неща, искам всичко да науча от него, а той вместо да ме учи, да споделя опита си, само ме тормози, обижда ме, унижава ме, и то пред други хора… И пред Лена…
Надежда Игоревна протегна ръка през масата и погали Роман с пръсти по бузата.
— Търпи, миличък — каза с въздишка, — търпи, добричък, нямаш друг изход. Младостта е прекрасна, всичко й е хубаво: имаш и здраве, и красота, и сили, целият живот е пред тебе, цялата ти кариера е в твоите ръце, всичко е интересно, всичко е вълнуващо, заливат те емоции, всичко пламти. И това е прекрасно! НО! Младостта има един съществен минус: всеки, който е по-възрастен от теб дори с година, който е по-опитен дори само с месец, смята това за възможност да ти завре муцуната в лайната. Това е неизбежно за младите. И аз съм минала през това. Другояче не става. Така че търпи, Ромочка.
Ромочка! За втори път днес го наричат с това мило галено име. Първа беше младата Дуня, оценителката от заложната къща. Дуня… Евдокия… Миниатюрното на ръст същество, което толкова искрено предложи своята помощ, защото убийството на човек било най-лошото възможно нещо и всички трябвало да се хванат за ръце и дружно да търсят убиеца.
Кой знае защо, при мисълта за Дуня на Роман Дзюба му олекна. И дори поведението на Гена вече не му изглеждаше толкова оскърбително.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Дори когато съществува риск извършеното престъпление да получи шумен обществен резонанс и да се наложи постоянно да се докладва за хода на оперативно-следствените мероприятия пред началството, пак от някоя цепнатина ще се вмъкне някое недоглеждане. Науката нарича това „човешки фактор“.
Запитванията до Московската градска телефонна мрежа и до компанията за мобилни връзки, обслужваща телефона на Евгения Панкрашина, бяха съставени от дежурния следовател, възбудил производството по делото за убийство още в сряда, в първите часове след откриването на трупа. И ето че настъпи петък и съвършено неочаквано се разбра, че никой не е прикачил крака на документите — както са били оставени в папката, така си и лежат в нея до този момент и никой не се е сещал за тях. Следователката Риженко покрещя на Дзюба и нареди запитванията веднага да се отнесат по местоназначенията, а докато станат готови отговорите, да се предприеме всичко възможно за наваксване на изгубеното време.
След като разнесе запитванията и понесе всички унижения пред телефонните компании с молбите си „да стане по-бързичко“, Роман отиде право при Игор Панкрашин, в дома му. Той искрено не разбираше защо не може веднага просто да се разпечата от компютъра нужната информация и да се даде на правоохранителните органи. Защо е нужно да се правят на важни и досадно да изискват безброй подписи и печати от разни чиновници от съответната компания върху запитванията на следователя? Хем някои успяват да занесат запитването и веднага да се върнат с отговора. А на други, най-опитните и нахакани полицаи и следователи, им е достатъчно само да звъннат — и цялата нужна информация им се дава тутакси, по телефона. Но Роман Дзюба явно не беше нито опитен, нито нахакан.
За сметка на това явно беше от хората, завистливо наричани късметлии.
— Разбира се, аз имам всички отчети на телефонната компания, с детайлизирана информация за всички обаждания — веднага отговори Игор Николаевич Панкрашин.
Днес той изглеждаше много по-добре, личеше, че са го лекували правилно. Отвори вратичката на висок библиотечен шкаф и извади дебела папка с етикет на гръбчето „Мобилни телефони“. Панкрашин подаде папката на Дзюба и поясни: