И отново се кани клиентът. Ако се изработва някакъв предмет, например рамка за снимки или часовник за камина, или ръчно огледалце, тогава обикновено е по-просто: изделието се оценява само визуално, но ако става дума за накит, тогава клиентът трябва да го премери и ако нещо не е наред с размера на пръстена или обицата ляга неудобно на ухото, или гривната пречи по някакъв начин на китката, започва „доработване“, заради което предварително са подготвени възможности. Ако изделието е с камъни на клиента, те се вграждат в негово присъствие. Най-трудното е правилно да се подготви камъкът за закрепването. С дребните камъни е по-лесно, за един ден могат да се подготвят и вградят няколко десетки камъни, камък до един карат изисква за подготовка и закрепване от един до три часа, но ако камъкът е повече от карат, може да се мотаеш и цял ден с подготвянето на мястото, в което трябва да попаднат крапаните. В никакъв случай не бива да сбъркаш, един едър скъп камък може да се вгражда само веднъж. Самото закрепване е работа за минута, подготовката обаче… Най-рискованият и изискващ максимално внимание вариант е диамант с фасетиран рундист: самият рундист си е тесен, а на него освен това са издялани и стените, та камъкът по-добре да пропуска светлината, така че ако поради непредпазливост избиеш с крапана микроскопично късче от фасетата, цената на камъка съществено пада. И започват проблемите.
Но преди да започне работата върху закрепването на камъните, трябва на изделието да се постави полученото от държавния Пробирен надзор клеймо, а и това изисква време, най-малко две седмици. Майсторът поставя на изделието своето лично клеймо и предава изделието без камъните в Пробирния надзор, където го проверяват и със свое клеймо удостоверяват: златото е именно от пробата, посочена в заявката.
Или не удостоверяват… Всичко се случва. И тогава се започва отначало: отливане, доработване, мерене.
Но ето че клеймото е поставено, камъните са закрепени, настъпва последният етап: завършващото шлифоване и полирането.
Сотников буквално до сълзи се трогва от хора, които идват и молят да им изработи „подарък за рожден ден, който да бъде готов след две седмици“. С такива клиенти дори не разговаря. Възможно ли е още да съществуват хора, които си въобразяват, че за две седмици може да се „изпраска“ произведение на бижутерското изкуство? Както е казвала Зинаида Гипиус, ако трябва да обясняваш, значи не е нужно нищо да обясняваш.
Но какъв е все пак проблемът с тази табакера? Клиентът го помоли да измисли и изработи изделие за мъж, който дълго и тежко боледува. В изделието трябваше да се вложат пожелания за здраве, дълголетие, умение човек да не пада духом и да се бори докрай. Сотников дълго размишлява с какви камъни да подкрепи идеята на дизайна. Самата идея се роди бързо, но с камъните се наложи да си поиграе доста. Той попита как се казва мъжът, каква зодия е и от какво точно боледува. Оказа се, че човекът на име Василий е Лъв и страда от заболявания на ставите и гръбнака. Алексей Юриевич се зарови в справочниците за камъни и разбра, че според всички критерии подходящ е единствено рубинът. Той не обичаше твърде рубините, но се зарадва, че единственият камък, който задоволява всички изисквания, не е диамант — работата с него пък Сотников никак не обичаше.
Алексей Юриевич Четвърти не можеше да понася диамантите, тъй като в основата на творчеството виждаше чувства, вълнения и мисли, а те според твърдото му убеждение не можеха да бъдат безцветни. Работеше само с цветни камъни, а диамантите смяташе за безсмислена демонстрация на богатство, която още от детството му причиняваше киселини в стомаха. Вярно, имаше и изключения, но те бяха съвсем особени случаи: например клиентът има диамант от друго изделие, иска да направи нещо ново, а няма пари да купи още един камък. Или клиентът иска да запази конкретен камък като спомен, като реликва. Тогава Сотников, разбира се, поемаше изпълнението на поръчката и работеше с необичания камък. Когато обаче целият дизайн и придобиването на камъните се възлагаше на самия бижутер, Алексей Юриевич избираше само „цветни“.
Впрочем имаше един случай, само веднъж, но наистина го имаше, когато Сотников доброволно взе решение да работи с диамант.