От кухнята излезе жена му — тесни панталонки, свободна дълга тениска с три номера по-голяма от необходимото, дизайнерска престилка с невероятно смешна апликация, в едната ръка — кухненска кърпа, в другата — чиния: Людмила подсушаваше измитите съдове.
— Да? Какво има?
— Да си виждала пинсетата ми?
— Видях я — засмя се Людмила. — Преди три дена.
— А днес виждала ли си я?
— Днес не съм влизала в ателието. Защо, не можеш да я намериш ли?
— Не мога — оплака се Сотников, като се любуваше на своята стройна младолика съпруга.
— Попитай децата — посъветва го Людмила, — сигурно някой от тях я е отмъкнал.
— Юра определено не я е вземал — възрази Алексей Юриевич и тъжно добави: — За съжаление. На него, уви, моята пинсета никога няма да потрябва. Скъпа, а какво става с неговата женитба? Чува ли се нещо? Момчето е на двайсет и седем и в това отношение традицията вече е нарушена, че и бижутер не стана.
— И без това традициите са нарушени — отвърна Людмила. — И да се ожени Юра, няма да се възстановят. Няма да се върне на двайсет и пет и бижутер няма да стане.
— Ами внуци! — с разпален шепот възкликна Сотников и погледна вратата към стаята на сина му. — Има надежда за внуци. Ако се родят през близките две-три години, ще успея да дочакам поне малко да отраснат, та да им предам занаята, да възпитам у тях любов към професията. А ако Юра протака с тази работа, може и да не дочакам. На кого ще предам делото си?
— Предай го на Маруся — сви рамене Людмила, — с тебе хиляди пъти сме си говорили за това. Маруся е влюбена в камъните, ще стане бижутер от нея, изобщо не се съмнявай. Или си обзет от мъжки шовинизъм и не виждаш жена като продължител на династията?
— Людмила, Маруся не обича бижутерското изкуство и не го разбира, тя само обича камъните, а това е малко по-различно. На теб ли трябва да го казвам. Така че, моля те, въздействай по малко на Юра, поговори му за женитба. Нали си има момиче, с което се среща вече около две години. Защо още не се жени за нея?
Людмила постави избърсаната чиния на скрина в коридора, отиде при мъжа си и го прегърна.
— Сотников — прошепна тя, едва докосвайки с устни ухото му, — обожавам те, ти си най-умният и най-талантливият мъж от всички, които познавам. Но те умолявам, Сотников: не се бъркай в чуждия личен живот. Остави Юра на мира. Да се среща с момичето си, да си пише книгата, да живее собствения си живот. А Маруся няма да те изложи, обещавам ти.
Но Сотников все пак реши да попита сина си за пинсетата. Юрий, висок и строен също като баща си, с фини черти на лицето и рано очертаващо се оплешивяване на темето — точно копие на Алексей Юриевич на младини, — пишеше нещо на ръка, седнал пред включения компютър. На стената до бюрото му висеше лист кадастрон с грижливо нарисувано генеалогично дърво на бижутерите Сотникови: име, години на раждане и смърт, съпруги, деца. Първо, най-отдолу, стоеше името Юрий Данилович Сотников, последно — името Алексей Юриевич Четвърти, роден през 1960 година.
Разбира се, Юра не бил вземал никаква пинсета. Което трябваше да се очаква.
— Сине, не разбрах твоя замисъл — угрижено проговори Сотников, след като прегледа бързо редовете на екрана на компютъра. — Откъсите, които ми даваш да прочета, имат ту чисто художествен, ту документален вид. Какво изобщо пишеш? Хроника или роман?
— Експериментирам — без да откъсва очи от бележките си, отговори Юрий. — Опитвам се да намеря собствен стил, съчетание от различни форми и жанрове. Тъй и тъй си дошъл, провери, ако обичаш, текста на екрана. Всичко ли е вярно? Има ли нещо сбъркано?
… Основателят на Бижутерийния дом „Сотников“ — Алексей Първи Юриевич Сотников, се родил през 1790 година в семейство на не твърде изтъкнат бижутер, който имал собствено малко ателие. Баща му Юрий Данилович Сотников през 1791 година получил неочаквано наследство, което му позволило да разшири предприятието си, и през 1792 година малкото скромно ателие се превърнало в подобие на производство. Роденият през 1790 година син Алексей превърнал това производство в Бижутерийния дом „Сотников“, придал му размах, развил го на широка нога, тъй като притежавал не толкова художествен вкус, колкото делови и финансови таланти. А за вкуса той винаги имал превъзходни майстори, истински творци в работата си. И макар че официално Бижутерийният дом „Сотников“ се появил като фирма едва през 1823 година, за дата на неговото основаване в семейството било прието да се смята годината, когато от едно обикновено малко ателие започнал полетът му към върховете — 1792 година.