— Всичко е вярно — кимна Алексей Юриевич, потупа сина си по рамото и отиде в стаята на Маруся, по-малката му дъщеря, кръстена на прочутата жена бижутер от деветнайсети век Мария Семьонова, собственичка на производство, в което работели над сто души.
Деветокласничката Маруся седеше до бюрото си, наведена над изсипана върху лист хартия тръстикова захар и някакви други разнокалибрени дреболии. И разбира се, в ръцете й беше тъкмо онази бижутерска пинсета, която безуспешно бе търсил баща й.
— И какво е това? — насмешливо попита Алексей Юриевич.
— Тренирам — кратко отговори момичето и взе с пинсетата поредното зрънце захар с размери на „едностотен“ камък — камък с тегло една стотна от карата, съвсем миниатюрен.
Маруся иска да стане гемолог, потънала е в изучаване само на физиката, химията, геологията и математиката, всичко останало не й е интересно. Привлича я, буквално я омагьосва само красотата на камъка, просто е луда по камъните, влюбена е в тях, докато, виж, самата работа на бижутера слабо я вълнува. И по рафтовете в нейната стая са наредени десетки томове справочници, учебници, енциклопедии… А художествена литература изобщо няма. Това съвсем сериозно тревожи Алексей Юриевич. Той е твърдо убеден, че е невъзможно да проумееш смисъла и дълбочината на красотата, ако нямаш сериозни знания и не си образован човек. Много пъти е говорил за това с дъщеря си. И сега отново ще й го каже:
— Маруся, по-добре да четеш романи или стихове — изрече с упрек. — Трябва да развиваш художественото си мислене, а ти само тренираш ръцете си.
— Стига де, тате — недоволно отвърна Маруся и ядосано изкриви физиономията си: поредният псевдокамък със заоблена повърхност се изплъзна от лапичките на пинсетата и се търколи на пода. — Михаил Першин е нямал абсолютно никакво образование, бил е прост селянин, самоук, а пък и тогава, и до днес не е имало равни на него майстори. Изделията му се продават на аукциони за стотици хиляди долари. Хем и той не е чел романи и стихове.
Това беше вярно. За Михаил Евлампиевич Першин, който живял твърде кратко, починал на 43 години, бе писал много в своите дневници Алексей Юриевич Втори, който се родил през 1845 година. На 26 години този удивителен човек станал старши майстор в Дома „Фаберже“ и изделията му се отличавали с толкова високо качество, че именно на Першин Фаберже възложил да отговаря за създаването на прочутите Императорски великденски яйца в продължение на седемнайсет години, тоест чак до смъртта на великия майстор, чието изкуство позволило славата на Фаберже да нарасне многократно. И Сотников знаеше, че на неотдавнашния аукцион в Ню Йорк за миниатюрното кресло бонбониера, изработено от Михаил Першин, е била предложена стартова цена 1 милион долара и накрая е било купено за 2 милиона и 280 хиляди долара от колекционер от Русия. Но нали сега Алексей Юриевич разговаряше с дъщеря си за съвсем друго…
— Маруся, красотата на един камък се вижда и само по него, трудно е да спори човек с това, но тя може и трябва да се представя правилно в изделието, тогава става наистина ослепителна. А за да заговори едно изделие, майсторът трябва да умее да предава във формите и линиите чувство и мисъл.
Но Мария Сотникова беше непоколебима:
— Чувствата, тате, винаги са еднакви. За какво ми е да чета за ревността или тъгата през деветнайсети век, когато и аз самата мога и да тъгувам, и да ревнувам. Едно и също е.
— Не, Маруся — поклати глава той, — не си права. Моралът се променя, а заедно с него се променят и чувствата и тези променени чувства изглеждат съвършено различно във визуално отношение. Разбираш ли ме?
Момичето най-сетне се откъсна от увлекателното си занимание и благоволи да погледне баща си.
— Не, тате, не те разбирам. Струва ми се, че усложняваш всичко.
Какво пък, ще трябва да прибегне до нагледни примери.
— Ето чуй — помоли той, — само не се разсейвай по твоите зрънца, слушай ме внимателно. Поетът Греков е написал това стихотворение през 1856 година, средата на деветнайсети век. Съпругата или любимата жена на човека е починала и той отива на гробищата.
Направи пауза и тихо издекламира:
Очите на Маруся се напълниха със сълзи. Макар че главното в живота й бяха камъните, все пак си оставаше момиче, нежно и чувствително.