— А това е написано около половин век по-късно, то е вече изкуство на стила модерн, Гийом Аполинер.
Маруся се разсмя.
— Усещаш ли разликата? — оживено заговори Алексей Юриевич. — И в единия, и в другия случай става дума за човек, изгубил своята жена. Но колко различно го чувстват те! И не защото са различни хора, а защото времето е различно, системата на ценностите и усещанията се е променила, а заедно с нея се е променил и изобразителният подход, който предава тези усещания.
Той взе от рафта дебелия илюстриран том на енциклопедията на бижутерийното изкуство, бързо намери нужната страница и й показа снимка на брошка с емайл и диаманти, състояща се от пръстен и прокарана през него панделка. Изделието е било създадено около 1850 година, тоест приблизително тогава, когато е било написано стихотворението на Греков. Украшението беше необикновено изящно и някак печално, макар че на пръв поглед нищо особено: пръстен с диаманти, обвит с панделка от жълто злато, покрит със син емайл и флорален орнамент от ситни диаманти. Златната панделка беше украсена с филигран.
— Ето, погледни. — Той постави разтворения том на бюрото пред дъщеря си. — Дизайнът съчетава панделката и пръстена, изделието е украсено с характерен син емайл и флорален орнамент с диаманти. Тъмносиният емайл се свързва с нощта, пръстенът — с брачните връзки, тъмната на цвят панделка обвива пръстена като траурен венец. В краищата панделката се раздвоява като два езика и сложното й увиване демонстрира колко е трудно на две души да намерят взаимно разбиране. Единият е умрял, другият е останал да живее, тоест те са се озовали от двете различни страни на този пръстен. И въпреки това са си останали верни, заедно са, както са били и в брака. С помощта на добавените цветя е показано, че целият път до смъртта на съпругата е бил осеян с цветя, тоест мъжът много я е обичал и я е радвал с постоянното си внимание. Диамантите на пръстена говорят за твърдостта на намеренията му да останат навеки заедно. Синият цвят на емайла е синият цвят на вечността, сините небеса символизират мястото, което след смъртта обитава душата на любимата, твърдите диаманти — твърдостта на неговите намерения да я обича докрай. Филигранът в края на панделката символизира техния личен, интимен живот, който се състои от ежедневни радостни дреболии. Чувстваш ли как думите на стихотворението са свързани хармонично с тази брошка?
Маруся неуверено кимна, но по очите й Сотников разбра, че все още не е убедил момичето. Върна тома на рафта, извади друг, където, доколкото си спомняше, имаше снимка на друга брошка, направена през 1910 година от Йозеф Хофман. Разцветът на стила модерн, дизайнът на брошката беше изпълнен от бижутерите от Виенските ателиета, работили по ескизи на художници от Виенския сецесион. Според Алексей Юриевич тази брошка изключително добре отговаряше на стиховете на Аполинер.
— А сега погледни ето това изделие — каза той. — Това е брошка във форма на квадрат с три реда едри, средни и малко ситни полускъпоценни камъни в груби наситени цветове, вградени в злато. Две златни дървета — същият флорален мотив, всичко е праволинейно, няма изящество, сухо, грубо. Изразява примитивни инстинкти: аз съм свободен и искам да живея на дърво, като маймуна, тоест както си искам — така ще живея. Двете правоъгълни златни пластини, от които израстват клони с листа, напомнят две крила на врата, които се разтварят към свободния нов живот без съпруга. Във всеки ред камъните са различни, разположени по различен начин, няма никаква закономерност нито във формата, нито в цвета, нито в количеството, тоест това е израз на пълна свобода и липса на регулиране. Същевременно цялото изделие е абсолютно симетрично, три ивици камъни с еднаква ширина на равно разстояние един от друг, двете златни пластини са еднакви, флоралният мотив има еднаква площ от двете страни и всичко това е затворено в рамка с квадратна форма от злато и филигран. Тоест цялото изделие ярко демонстрира строгост на формите, липса на развитие, на фантазия. Сега разбираш ли как системата на чувстване се отразява в изобразителното изкуство?
Не, далеч е неговата Маруся от това, далеч е… Слуша баща си от уважение и обикновена учтивост, но дълбоко в душата си само чака той най-сетне да я остави на мира и да излезе от стаята. И то се знае, няма да започне да чете художествена литература.