Истинската образованост не се цени днес.
Странни времена…
Почти всеки ден, с редки изключения, Карина Горбатовская гостуваше на родителите си, дълго седеше, хванала ръката на майка си, разказваше й за работата си. Всеки път Иля Ефимович се радваше, че Карина си избра същата професия като жена му, завърши същия институт и започна работа в същата организация. И двете бяха икономисти и сега, когато жена му преди няколко години остана неподвижна и не можеше да работи, Карина зае нейната длъжност, стана главен счетоводител и се включи в колектива, в който бе прекарала дълги години майка й. Ето защо каквото и да разказваше дъщерята за своята работа, майка й я разбираше от половин дума, защото и работата познаваше, и хората отлично си спомняше, можеше да даде умен съвет, също така добре разбираше отношенията, създаващи се между служителите. Иля Ефимович се радваше като гледаше двете най-скъпи на сърцето му жени да си бъбрят кротко. Защото ако не бяха разговорите за работата и служителите, майката и дъщерята едва ли биха намерили друга, също толкова увлекателна тема за общуване. Карина няма съпруг, няма деца, за какво друго да си поговори жена му с дъщеря им? Докато съществува производствената тема, докато не секват разговорите за нея, жена му някак не се фокусира върху неуредения личен живот на Карина, която вече надхвърли трийсет. Ако нямаха за какво друго да си говорят, липсата на зет и внуци постоянно щеше да я тормози, да напомня за себе си и моментално да се превърне в сериозен проблем.
Жена му не знаеше… Не знае нищо освен обстоятелството, че Карина си има Леонид, който се появи в живота на момичето, когато майка му беше още здрава. Нека го има, само тя да е щастлива. А в какво се превърна тази връзка, тя не знаеше. Карина направи аборт, защото Леонид не пожела да има други деца — и това не казаха на майка й. Тя не биваше да се тревожи.
„Не съм на възраст, на която отново да отглеждам хлапета“ — заяви тогава Курмишов.
И Карина послушно легна в болницата.
Горбатовски тогава за един ден остаря с десет години. Толкова му се искаше да има внучка или внук! Дори и Карина да нямаше съпруг, но да имаше детенце…
Жена му е в леглото, Карина се е наместила до нея, полулегнала, и я прегръща, двете тихичко си говорят, а Иля Ефимович седи в същата стая, в стария уютен фотьойл, с ноутбука на коленете, разглежда каталози от международни аукциони на бижутерийни изделия.
От антрето се чу мелодичен звук — някой звънеше на мобилния телефон на Карина. Защо ли никога не изважда телефона от чантата си? Забравя ли? Или не иска да разговаря пред майка си? Сигурно е последното. Ако телефонът е тук, до ръката й, ще е някак неучтиво да излиза, за да говори в друга стая, веднага става ясно, че иска да скрие нещо. А ако телефонът е в коридора, всичко се получава естествено и не буди подозрения.
— Карина — извика я той, — звъни твоят мобилен.
Тя ловко се изхлузи от широкия диван, на който денем постилаха за болната, и безшумно, но бързо, като с криле, се втурна към вратата. „Чака обаждане от Леонид — с кипващ яд си помисли Горбатовски. — Върти момичето на пръста си, а тя му позволява. Къде й е гордостта, питам?“
Той се приготви дъщеря му да не се върне скоро в хола, но Карина се появи само след две минути.
— Обади се Сотников — съобщи тя в отговор на въпросителния поглед на баща си. — Пак са изгубили Леонид. Мислел, че той може да е с мен или да знам къде е.
— А ти не знаеш ли? — присви очи Иля Ефимович.
— Не, тате — спокойно отговори Карина, — не знам.
„Аз обаче знам! — с внезапно лумнал гняв си помисли бижутерът. — С жена е, с оная, с която го видях на няколко пъти в един и същ ресторант. Явно този ресторант й харесва, затова Леонид я води там. Какво пък, нищо чудно, този ресторант харесва и на мен, и на Леонид, отдавна сме го харесали и при всяка възможност се отбиваме там. И мястото е удобно, и паркинг имат, и кухнята им е превъзходна. А сега Курмишов води в него своята нова любовница, дори без да се притеснява, че и аз ходя там често. От нищо няма страх кучият син! Ами ако кажа на Карина? Знае, животното, че няма да й кажа. Че не искам да травмирам момичето. А тая негова нова жена не ми хареса, ужасно не ми хареса. Опасна е. На пръв поглед — кротка като мишка, спокойна една, не ярка, не бие на очи. Но как я гледа Леонид! Как само я гледа мизерникът! Никога не съм го виждал да гледа така Карина.“
Иля Ефимович добре си спомняше как заблъска сърцето му онзи първи път, когато видя Курмишов с новата му любовница. И по-рано беше виждал Леонид с други жени, но само един поглед му беше достатъчен, за да определи: това е за седмица, максимум за две, Леонид просто още вилнее, бяга от наближаващата старост като дявол от тамян, затова се стреми да вдигне колкото може повече фусти от тези, които среща по пътя си. Гадно, но не смъртоносно и по никакъв начин не се отразява на отношенията му с Карина. Но с тази жена всичко беше другояче. Беше различна, не от онези, които Леонид „сваляше“ обикновено. И Курмишов край нея беше съвършено различен. Във всеки поглед, който двамата си разменяха, във всеки жест, с който се докосваха, дори в начина по който седяха на масата, сближили глави, личеше не похот или бързо пламнал и лесно отшумяващ интерес, а истинско чувство, дълбоко, безразсъдно, неподдаващо се нито на описание, нито на определение, нито на обяснение.