Именно така постъпи Роман Дзюба, като взе телефонната слушалка и набра номера, започващ с 51140. Беше сигурен не на сто, а на двеста и петдесет процента, че ще му отговори мъжки глас.
И сгреши. Гласът беше женски, млад и доста приятен. Дзюба се представи, размени с абонатката няколко фрази и научи, че номерът принадлежи на госпожа Вероника Валериевна Нитецкая, приятелка на покойната Евгения Панкрашина, не особено близка обаче. Тя вече знаеше за гибелта на Евгения Василиевна от новините в интернет и искрено съжаляваше за случилото се.
— Кога за последен път разговаряхте с Панкрашина? — разочаровано попита Дзюба.
— Сутринта в сряда — без да се замисли, веднага отговори Нитецкая. — Много добре си спомням. Когато в четвъртък прочетох в новините, че някой е убил Евгения, си помислих, че съм разговаряла с нея точно преди смъртта й, в същия ден. Може дори да съм била последната, с която тя е разговаряла.
— Кой на кого се обади — вие на нея или тя на вас?
— Тя ми се обади.
— Защо? Случило ли й се беше нещо? Защо ви се е обадила рано сутринта?
— Е, за мен това не е ранна сутрин — каза Вероника Валериевна, — по това време аз обикновено излизам от къщи за работа. Евгения каза, че много я болял вратът, буквално не можела да си завърти главата, а аз веднъж й бях казала, че имам добър мануален терапевт. Попита ме може ли да си запише час при него.
— И какво отговорихте вие?
— Че сега той не е в Москва, всяка есен заминава за два месеца за Китай, учи там. Така че, за съжаление…
— Евгения Василиевна каза ли ви нещо за плановете си за деня?
— Ами не… Доколкото си спомням, говорихме си само за терапевта. Разменихме буквално две-три фрази, аз бързах за работа, обаждането на Евгения ме свари буквално в антрето.
— Не ви е казала и за плановете си да отиде до бутика за вещи под наем, за да върне колие, така ли?
— Къде да отиде? — попита Нитецкая. — До какъв бутик?
— Ами до някакъв бутик, където дават накити под наем — поясни оперативният работник. — Не спомена ли за това?
— Не — твърдо отговори жената.
— Често ли се виждахте с Панкрашина? — продължи Роман.
— Не, не много често. От време на време.
Той благодари и затвори. Не може да бъде, няма начин да не е бил прав. И ако Нитецкая не е нишката, която води към любовника на Евгения Панкрашина, може би е нишката към убиеца, който и да е той? Роман употреби още известно време, за да събере информация за Вероника Валериевна Нитецкая. Родена през 1979 година в Свердловск, разведена, в момента притежава малка, но стабилна фирма за търговия с израелска козметика от Мъртво море. Неосъждана, никакви провинения пред държавата.
Ето че рухна и последната надежда. Толкова време, пропиляно в седене зад бюрото, за изучаване и сравняване на документи от телефонни компании — и всичко отиде на вятъра. Нищо. Нито любовник, нито каквото и да било друго подозрително или дори просто съмнително.
Може би Антон ще има повече късмет? Сутринта Гена Колосенцев застъпи на денонощно дежурство в състава на оперативно-следствена група, а Антон смяташе да си поговори със свои „източници“ относно каналите за пласмент на крадени бижутерийни изделия. Разбира се, самите канали бяха завардени още в сряда, в деня на убийството, но никога не е излишно да получиш „вътрешна“ информация от знаещи хора.
Антон Сташис също беше огорчен: не научи нищо полезно. Макар че ако знаеше колко се бе надявал на него младият Дзюба, вероятно щеше да се разстрои още повече. Четиримата информатори, с които Антон успя да се види днес, повтаряха едно и също: изделието не се е мяркало никъде, но е глупаво да се очаква то да се появи цяло и невредимо.
— С такова нещо пътищата са само два — му казаха. — Или да се разглоби на части и те да се пласират поотделно като купчина камъни и купчина вторична суровина, или да са го задигнали по поръчка, за конкретен колекционер. Тогава то с абсолютна сигурност няма да изплува никъде, ще си лежи скрито в нечий сейф.
Всички срещи се проведоха в различни краища на града, за една от тях дори се наложи да пътува из областта и когато Сташис приключи с тази част от планираната работа, се разбра, че няма да успее да свърши нищо повече.
Вкъщи цареше пълна идилия: Степан четеше на глас на бавачката някакъв текст от екрана на компютъра. Василиса беше в стаята си и по кимоно отработваше движения: миналата година я записаха в секция по таекуондо, където момичето тренираше с неочаквано удоволствие и упорство. Заниманията там толкова й харесваха, че дори вкъщи тренираше не с обикновен спортен екип, а облечена с кимоното.