За момиченцето, родено в далечната й младост и оставено в родилния дом, не забравяла нито за миг. Вече зряла жена, тя горчиво съжалявала за стореното. А преди около три години се решила: намерила хора, които срещу пликче с пари й издали цялата необходима информация. Сега Вероника Валериевна знаела, че нейното момиченце носи името Нина Игоревна Панкрашина. Знаела и адреса. И дори телефона. Всичко си има цена. Включително и тайната на осиновяването.
Тя отишла в офиса на Игор Николаевич Панкрашин. Не смятала да настоява за каквото и да било, нито нещо да иска. Трябвало й само едно: да й разкажат каква е вече порасналата й дъщеря, каква е станала, какъв характер има. И да й дадат снимка на момичето. Или видео. Нищо повече.
Панкрашин страшно й се разкрещял. Изхвърлил я с думите, че ако още веднъж посмее да се доближи до семейството му, ще й създаде такива неприятности, че ще й се стъжни животът. Бил груб и несправедлив.
Вероника Нитецкая била настойчива. И след известно време предприела още един опит. Този път се свързала със съпругата на Игор Панкрашин, Евгения. И наистина двете жени се заговорили за пръв път в магазина „Юленка“, за това Нитецкая не излъгала.
Оказало се, че Евгения Василиевна не е като мъжа си.
— Игор ме предупреди, че може да се опитате да се свържете с мен — казала тя без никакво учудване. — Строго ми заръча в никакъв случай да не разговарям с вас, а ако настоявате, да потърся милиция.
— И вие… ще потърсите ли? — предпазливо попитала тогава Вероника.
— Не — простичко се усмихнала Евгения Василиевна. — Разбирам ви. Аз съм майка. Само че трябва да се постараем съпругът ми да не научи, иначе ще се вдигне страшен скандал. А и вие ще пострадате. Никога не настоявам на своето, дори когато съм сигурна, че съм права. Просто правя така, че той да не научи. В случая смятам, че Игор не е прав. Но нямам намерение да обсъждам това с него.
Започнали да се виждат. Евгения Василиевна носела снимки на Нина, домашни видеа, с часове разказвала за момичето.
— И знаете ли — завърши Нитецкая своя тъжен разказ, — аз разбрах, че Евгения е станала за Нина по-добра майка, отколкото бих могла да стана аз. Много по-добра. Нина беше четвъртото дете на Панкрашини, те бяха научили и разбрали много неща, докато са отглеждали трите по-големи. Аз не бих могла така да възпитам момичето си. И вероятно не бих могла да му дам толкова любов, внимание и грижа. Младите майки обикновено са повече заети със себе си и с кариерата си. Така че съм благодарна от сърце на Евгения.
— В деня на убийството, в сряда сутринта, сте се обадили на Панкрашина, нали така?
— Не, не, моля ви се, никога не я търсех по телефона. Евгения ми звънеше, когато това беше удобно и безопасно за нея. И то само от стационарния телефон, защото мъжът й контролирал мобилния.
Оперативните работници вече знаеха това.
— Значи, тя ви се обади в сряда сутринта и…
— И каза, че има нови снимки на Ниночка, които би могла да ми предаде. Имах работа и се разбрахме да отида близо до нейния блок, а Евгения да ми изнесе снимките.
— И толкоз?
— Ами какво друго?
— Можете ли да ни покажете снимките? Или Евгения Василиевна ви ги показа и си ги взе?
— Моля, вижте ги.
Вероника отвори голямата кутия, която стоеше на един рафт в библиотечния шкаф, и извади оттам няколко снимки: засмяната Нина Панкрашина танцуваше с развята пола цигански или може би испански танц; Нина с две момичета на същата възраст до прозорец, изглежда, в училищния коридор; Нина и Игор Панкрашини на улицата на фона на дървета с голи клони. На снимките долу бе отпечатана датата: 11 ноември 2012 година.
— В гимназията на Нина се провела испанска вечер — поясни Вероника. — Евгения направила няколко снимки за мен.
Антон внимателно разглеждаше снимките. Разбира се, ето защо лицето на Нитецкая му се бе видяло познато! Нина поразително приличаше на майка си, само дето беше по-ярка и по-свежа. Впрочем, ако Вероника Валериевна се гримираше, вероятно щеше да се превърне в същата ослепителна красавица като дъщеря си.
— Значи Евгения Василиевна е криела вашето познанство не само от мъжа си, но и от своите приятелки? — уточни той. — Знаете ли защо?
Нитецкая сви рамене, взе кутията със снимките и я постави на мястото й. Ръцете й трепереха. Но гласът й беше все така спокоен.
— Не бяхме толкова близки, за да посмея да се интересувам от такива подробности. Но веднъж Евгения спомена нещо… Разбрах само, че навремето, когато била млада, се случило нещо грозно, от което Евгения останала с твърдото убеждение: не бива да се доверява на никого, не бива да споделя никакви тайни. Ще те предадат, ще те продадат или просто ще се изтърват от глупост. Няма да крия, стана ми любопитно каква е била тази история. Но не я разпитвах.