— Защо?
— Не разбирате ли? — зазвъня гласът на Нитецкая, в него се появиха нотки на горчиво унижение. — Та аз бях зависима от Евгения, от нейната добра воля, от доброто й отношение към мен. Кажех ли дори една дума, която не би й харесала, тя можеше да ми обърне гръб, да си тръгне и повече да не се появи. А би могла и на мъжа си да се оплаче, да каже, че я преследвам, и тогава щях да имам проблеми и в бизнеса, и просто в живота. И ако работата стигнеше до милицията, непременно щеше да се повдигне въпросът кой е разгласил тайната на осиновяването и колко пари съм платила за това. Говорим за подкуп. Единственото, което можех да си позволя, бе да питам за дъщеря си.
Какво пък, това беше ясно. За всеки случай Дзюба попита каква кола кара Нитецкая и къде точно е спряла тя сутринта в сряда, на 21 ноември, когато Евгения Панкрашина й е предала снимките. Оказа се, че колата е именно такава, каквато я бе описала съседката — малка и черна, и е стояла точно там, където я видяла бабата от втория етаж.
Дойде редът на въпросите за колието. Но и тук разочарование очакваше оперативните работници: Вероника Валериевна Нитецкая не била чувала за никакво колие. Нито за колие, нито за бутик за отдаване на вещи под наем.
— Е, какво ще кажеш? — нетърпеливо попита Роман, когато със Сташис излязоха и се качиха в колата на Антон. — Истината ли казва?
— Нали я видя — усмихна се Антон. — При такава прилика с дъщерята не може да има никакви съмнения. И като дати всичко съвпада. Запознала се е с Евгения Панкрашина преди около две години и половина и оттогава са започнали пътуванията на Панкрашина „от приятелката за някъде и обратно, а после към къщи“. И за последната им среща, в сряда, в двора, няма никакви разминавания между показанията на Нитецкая и показанията на свидетелката.
Известно време Роман събира мислите си, после предпазливо забеляза:
— Ръцете й трепереха. Много силно.
— Видях — отговори Антон, завивайки към широкия проспект.
— Значи е лъгала за нещо — убедено каза Дзюба. — Защо се тресяха ръцете й? В един момент дори си помислих, че ей сега ще изтърве кутията на пода.
— Не, не, Рома, едва ли е лъгала. Просто й беше неприятно. И малко се страхуваше.
— Страхуваше ли се? — учуди се Роман. — Не разбрах.
— Виж сега: идват двама чужди мъже и тя е принудена да им разказва как е оставила детето си в родилния дом. Ти какво си мислиш, че й е било приятно да разказва такива неща за себе си? А после и как е давала подкупи. Трябва да й отдадем дължимото: тази Нитецкая е силна жена, не се побоя да разкаже честно за това, макар и да рискуваше. Ами ако бяхме реагирали? Страхуваше се — и въпреки това го разказа. И сега, след като си тръгнахме, тя седи там и мисли: ще я подведат ли под отговорност след всичко това за даване на подкуп, или не? Нищо чудно, че ръцете й се тресяха.
Роман помълча, разглеждаше билбордовете по пътя. После рязко се извърна към Антон.
— А не може ли тя да е убила Панкрашина?
— Може — разсмя се Антон. — На теория. Но защо?
— От майчина ревност. Обърна ли внимание как тя говореше, че Панкрашина е възпитала детето й по-добре, отколкото би могла да го направи самата Нитецкая? Вероника може да е мразела нашата потърпевша, задето е станала истинска майка за момичето, а самата тя е никоя.
Антон известно време обмисля думите на Дзюба, после кимна.
— Не ми се вярва. Не забелязах омраза у Нитецкая, само горчивина и разкаяние. Но разбира се, трябва да проверим алибито й. Утре сутринта се заеми с това.
Пътят до незаконните гаражи наистина се оказа дълъг, както го бе и предупредил новият познат на Колосенцев Михаил. Тоест толкова дълъг, че тук дори времето беше друго. Докато в района на търговския център валеше, в тази част на Москва май не бе валяло не само днес, но и вчера. Браво обаче на Михаил: всички ориентири бяха посочени последователно и безпогрешно — магазините, билбордовете, светофарите, кръстовищата, завоите… Единственото, което Генадий не намери, се оказа крайпътното заведение с небесносиньо бяла табела. „То е от другата страна — съобрази Колосенцев. — Ето ги тези гаражи, тук започват, а заведението е там, където те свършват.“ Намери място между едно дърво и стената на първата гаражна клетка и закрачи между стихийно изникналите редици гаражи. С номерацията им обаче беше пълна бъркотия, впрочем Михаил го бе предупредил и за това.