— Човече, поседи малко тук, подишай чист въздух, само внимавай, не загубвай съзнание, а аз ще се върна след десет-петнайсет минути и ще извикам група, съгласен? — Генадий се наведе към мъжа, който тихичко простенваше. — Ще потърпиш ли? Иначе как си, добре ли си?
— Бива — проговори освободеният пленник през стона, — вървете, младежо, аз ще подишам тук.
Добре, помисли си Генадий Колосенцев, три денонощия е търпял чичката, прикован с белезници, ще потърпи още половин час.
ШЕСТА ГЛАВА
Всеки понеделник ръководството на оперативно-следствената част провеждаше съвещание, което още от съветски времена така и не бе загубило съмнителното си название „летучка“ или „оперативка“. Ето защо Роман Дзюба рано сутринта в понеделник бързаше за отдела. Пътят до метрото му отнемаше около 40 минути и докато се качваше с ескалатора, той по навик провери мобилния си телефон: ретранслатори имаше по цялото направление, но сред грохота на вагона пак нищо не се чуваше, беше невъзможно да говори. На дисплея се появиха 12 неприети повиквания. И всички — от един и същ номер.
От номера на дежурната част.
Случило ли се е нещо? Защо трябва така панически да търсят служител, който всеки момент ще се яви на работа? „Глупаци“ — беззлобно си помисли Роман и ускори крачка. Няма да се обажда, ще е там след най-много седем минути и ще научи всичко.
Едва влязъл през входната врата и озовал се пред гишето на дежурния, Дзюба почувства, че нещо неприятно се е случило. Само след минута се вкамени, безсилен да помръдне.
Днес на разсъмване Генадий Колосенцев бил намерен мъртъв.
Не може да бъде! Как така? Защо? В събота той застъпи на денонощно дежурство, в неделя сутринта се е освободил, имаше състезание… Състезание!!! Това е някаква грешка, изобщо не са намерили Гена, който вчера не беше на работа, не беше участвал в задържания, не беше седял в засади, а бе играл своите игрички на абсолютно безопасно място!
— Рома — разтърсваше го някой за рамото. — Роман, искаш ли вода?
Роман се окопити и бавно завъртя глава. Намери се приклекнал, подпрял гръб на стената. Послушно пи вода от подадената му от дежурния чаша, зъбите му тракаха, водата на тънка струйка се изливаше покрай устата му върху пуловера, но той не забелязваше това.
— Рома, върви при шефа, той нареди веднага да се явиш при него още щом дойдеш.
Дзюба стана, краката му бяха някак несигурни, но по пътя до кабинета на началника кажи-речи успя да се стегне.
Началникът беше блед и гневен. В кабинета вече бяха всички служители от отдела, чакаха само Роман. По лицата на оперативните работници се четяха потиснатост и объркване.
— Трупът на Колосенцев е бил открит в шест часа сутринта в Източния район — започна началникът, — близо до общежитието на гастарбайтерите. Някой от вас в течение ли е какво е правил там?
Всички отрицателно завъртяха глави.
— А как… как са убили Гена? — попита Дзюба.
Началникът сви рамене.
— Ами съдебните медици ще го видят, тогава ще научим. Засега не е ясно. Външният оглед не е намерил нищо — нито огнестрелни рани, нито порезни, нито прободни, нито травми на черепа. Смъртта е настъпила приблизително осем часа преди момента на огледа, тоест около двайсет и два часа в неделя. По-точно ще ни кажат после.
— Може Гена да е починал по естествени причини — рискува да предположи Роман, — от някаква болест?
— Колосенцев болен ли беше? — вдигна вежди началникът. — От какво?
— А, не знам — унило отговори Роман. — Май от нищо… Просто си помислих… Нали знаете, често се случва така: скъса се някоя аневризма в главата — и край, за миг човека го няма.
— Да ти се не види, Дзюба! — закрещя вбесен началникът. — Колко глупости имаш в главата си! По-добре да четеш книги по работата си, а не да изравяш от интернет разни глупости по медицински въпроси! В нашата страна си имаме достатъчно доктори и без тебе.
Старши лейтенант Дзюба беше млад и не особено опитен, но плах съвсем определено не беше. Ако не беше смъртта на Гена, сигурно не би посмял… Но сега му беше безразлично. Гена е бил убит, а тези дебели задници се скатават по кабинетите и ръководят! Беше несправедливо, защото началникът, преди да седне в ръководното кресло, също като всеки друг оперативен работник беше „тъпкал земята“, и то не една година. Но в този момент Роман Дзюба мислеше не за справедливостта, а за своя загинал колега.
— Защо, има ли някакви книги по специалността, които още да не съм прочел? — дръзко се изрепчи той. — Само ми кажете заглавието и още днес ще я намеря и ще я прочета.