По лицата на оперативните работници плъзнаха слаби усмивки. Всички знаеха, че в университета на Министерството на вътрешните работи Дзюба бе учил до самозабрава, че всичко му беше интересно, защото четеше не само учебниците, но и всичката допълнителна литература, препоръчана в катедрите от методическите указания по всеки предмет. Освен това се беше включил в няколко научни кръжока едновременно, бе подготвял реферати и доклади, бе се изказвал на студентски научни конференции. А пък по своята пряка специалност „оперативно-дознателна дейност“ беше прочел изобщо всичко написано, като се почне от средата на 50-те години на двайсети век.
Началникът му хвърли мрачен и убийствен поглед. Всички разбираха, че няма какво да му отговори: той отдавна вече не се интересуваше от никаква литература по специалността, още от времето, когато бе завършил Омската милиционерска школа, а това бе се случило преди около двайсет и пет години.
— Документите му са налице — реши началникът да не задълбава в опасната тема и продължи да излага информацията за откриването на трупа на Генадий Колосенцев, — служебното удостоверение не е откраднато. И парите са налице. До трупа е имало чанта, в нея — клавиатура и компютърна мишка, някакъв медал и диплома, а също бележник със служебни записки. В джоба на якето — ключовете от колата, от апартамента, от кабинета, а също — листче с бележки, направени очевидно от ръката на самия Колосенцев. Тези бележки представляват описание на маршрут от търговския център в Северния район до някакво място в Югозападния, веднага след Околовръстното, там има гаражи. Кой знае какво е правил Колосенцев в Северния?
— Имаше състезание — веднага отговори Дзюба.
— Какво състезание? По какъв вид спорт?
— Ами… — запъна се Роман. — По компютърни игри онлайн. Сигурно неговият отбор е победил, оттам са медалът и дипломата…
— Дяволите ви взели — злобно просъска началникът. — Хлапаци! На сериозни длъжности сте, занимавате се със сериозна работа, ама не, още не сте се наиграли, неизживяно детство. Добре, а какво е търсил в Югозападния район? Какъв интерес може да е завел Колосенцев там?
Всички мълчаха. Мълчеше и Роман Дзюба. За пръв път чуваше за някакви гаражи в Югозападния район.
— Както и да е — внезапно махна с ръка, — и без това са го убили в Източния. Кой знае защо е отивал към общежитието. Някой да знае какво е правил там? Откъде му е хрумнало да ходи там?
Той огледа поред служителите, които нищо не можеха да отговорят.
— Така — резюмира началникът. — Дзюба, сега бързо отиваш при следователя, той вече чака, дойде тук, за да не се губи време.
— Защо аз? — възмути се Дзюба. — Не може ли да почне от другите? Аз трябва да отида…
— Ще отидеш, има време. Ти през последните дни работи плътно с Колосенцев, по цели дни беше с него, така че въпросите ще са първо към теб. По-късно ще стигнат и до другите. Всички са свободни.
Следователят се бе настанил в кабинета, където бяха бюрата на Дзюба, Колосенцев и на още двама оперативни работници. Беше човек на възраст, бавен и скучен. Формулираше въпросите така, сякаш пред него не беше представител на правоохранителните органи като него, а закоравял мошеник или разхитител, който може да покани най-добрия адвокат, така че трябва да бъде пределно внимателен с думите си и точен с изразите. Но Роман не обърна на това никакво внимание, всичките му мисли бяха насочени към осъзнаването, че Гена вече го няма. Едва вчера сутринта е бил, вечерта е бил, а днес сутринта вече го няма. И вече никога няма да го има. Отговаряше разсеяно, като принуждаваше следователя търпеливо да повтаря отново и отново едни и същи въпроси: какво е това място с гаражите? Кога Колосенцев е записвал маршрута и местоположението на тези гаражи? В някакви разследвани случаи срещали ли са лица, свързани с това място, или с гаражите, или с автомобилите там? Какво може да е правил Колосенцев при общежитието на гастарбайтерите? Възможно ли е там да го е завел оперативен интерес?
— Разберете — най-сетне не издържа Дзюба, — един нормален оперативен работник никога не разправя наляво и надясно за местата или хората, към които проявява оперативен интерес. Може Гена наистина да е изровил нещо интересно в това общежитие, но не е говорил за това на никого. Това е нормално, ние не знаем нищо един за друг в този смисъл. Тоест, разбира се, знаем — веднага се поправи той, — ако работим по един и същи случай. Но Гена участваше в разследването на няколко различни случая. За случаите, които водехме заедно, мога да кажа едно-друго, но за другите — нищо.