Най-сетне колите, макар и бавно, се задвижиха.
Автомобилът на Панкрашин стоеше там, където им бе обяснил шофьорът, пред входа на здание от клубен тип, в което хем беше удобно да се водят преговори, хем имаше и ресторант, та сполучливата сделка да се „полее“ или да отпразнуваш със съвместна трапеза. В момента, когато оперативните работници пристигнаха, от зданието излезе Игор Панкрашин, придружен от двама мъже. Единият от тях стисна ръката на Игор Николаевич, сбогува се и се върна в зданието, а вторият се качи с него в колата.
Дзюба изхвърча като куршум от автомобила, за да пресече пътя му. Панкрашин погледна Роман учудено, после кимна, каза нещо и се върна в зданието. Неговият спътник заситни подире му.
Дежурният шофьор на Панкрашин не разказа нищо ново, буквално дума по дума повтори всичко, което и без това вече беше известно от показанията на шофьора, който бе возил Евгения Василиевна.
— Те винаги мълчат, Игор Николаевич никога не говори за каквото и да било пред мен, по телефона също: „да“, „не“, „ще се чуем по-късно“. Няма ни доверие явно. И Евгения Василиевна беше приучил да прави така, нейният шофьор също казва, че тя мълчала.
— Разкажете за вторник вечерта, 20 ноември, когато сте закарали Панкрашини до вкъщи след приема. В какво настроение бяха?
— Ами знам ли — разпери ръце шофьорът. — Както обикновено, Игор Николаевич отвори дясната задна врата, помогна на Евгения Василиевна да се настани, после заобиколи колата и седна отляво, до нея.
— През целия път ли мълчаха? — недоверчиво присви очи Дзюба. — Нито думичка ли не промълвиха?
Шофьорът се напрегна в опит да си спомни нещо.
— Ами… Игор Николаевич каза нещо в смисъл, че Нина сигурно използва отсъствието на родителите си и не си е легнала навреме. А Евгения Василиевна му отговори, че Нина е вече голяма и щом й харесва да ходи сутрин на училище недоспала, това си е нейна лична работа. Нещо приблизително такова.
— С какъв тон си говореха? Не ви ли се стори, че някой от тях е нервен или ядосан? Или че нещо са скарани?
Шофьорът поклати глава.
— Нищо такова. Той я нарече Женечка, дъщерята — Ниночка, а Евгения Василиевна, когато му отговаряше, каза: „какво приказваш, миличък“. Тихо си говореха, меко, ласкаво.
— И нищо друго ли не обсъждаха?
— Нищо друго.
Излизаше, че и двамата шофьори — и Шилов, и шофьорът на Панкрашин — казват едно и също. Значи можеха да им повярват. Едва ли се бяха наговорили.
Разстоянието обратно към града успяха да вземат много по-бързо. Сега се насочиха към блока, където живееха Панкрашини. Трябваше да говорят с Нина.
Но и тук не чуха нищо ново: когато родителите й се върнали от приема, било много късно, доста след полунощ, момичето отдавна спяло и не можело да каже в какво настроение е била майка му. А на сутринта Евгения Василиевна се усмихвала, сервирала на мъжа си и дъщеря си закуска, помагала им да се приготвят, изпратила ги както обикновено — с целувка по бузата.
— Равносметката не може да ни радва, колега — констатира Антон, когато излязоха от дома на Панкрашини. — Така че с тебе ще трябва да потърсим участниците в онзи прием. Свидетелите, които разпитахме в първия момент, не ни казаха нищо интересно. Но там е имало много народ. И някой може да е забелязал или чул нещо. Следователно трябва да отидем при юбиляря и да поискаме от него списъците на поканените. От тях ще започнем. Кой от присъстващите на приема може да е изпитвал лична неприязън към Панкрашина? И между другото, не е изключено да ни попадне някое познато име като Цаплин или нещо подобно.
Дзюба се позасмя. Името на крадеца и мошеника Цаплин беше широко известно в кръговете на оперативните работници. Занаятът на този образ беше по някакъв невероятен начин да се промъква на приеми, презентации и тем подобни великосветски събирания, дори на най-закрити, да си създава познанства, да очарова хората и да влиза с тях в най-разнообразни финансови взаимоотношения, които, незнайно как, завършваха бързо и плачевно за едната от страните. И тази страна, разбира се, не беше Феликс Цаплин, а новият му познат. Понякога го арестуваха, дори се опитваха да го вкарат зад решетките, но кой знае защо, винаги изникваха някакви странни и непредсказуеми проблеми с доказателствената база. И тогава пускаха Цаплин. Нещо повече, детективите имаха всички основания да смятат, че Цаплин решава не само собствените си финансови задачи, но насочва и престъпници с малко по-различна специализация. Може и в случая да е станало същото? Някой е видял колието на шията на Евгения Панкрашина, оценил е значителната му стойност и банално е „дал наводка“? Между другото, въпросът откъде Панкрашина се е сдобила със скъпото бижу, щом не го е взела под наем, така си и остана да виси във въздуха. Не, определено делото за убийството се разпадаше просто пред очите им.