— Антоне, да знаеш случайно кого от вашите ще пратят да разследва убийството на Гена?
— Знам. Сергей Кузмич Зарубин. Защо?
— Кажи му, че може да са убили Гена във връзка с играта — разпалено заговори Роман. — Разбираш ли, там…
— А, не — проточи Сташис, — това го разправяй на Кузмич, не на мен. На него предложи всичките си идеи. За мен не е проблем да му предам, но от дете мразя да играя на развален телефон. Ако искаш, да тръгваме веднага, и без това трябва да отида в службата да се отчета с някакви документи и да докладвам на Кузмич по един въпрос. Той тъкмо си е в кабинета, чака ме.
— Аз трябва да се върна в отдела — разстрои се Дзюба. — Началникът ми нареди да отида. Сигурно заради Гена. А ти дълго ли ще останеш на „Петровка“?
— Според късмета. Но преди осем — осем и половина едва ли ще си тръгна. Така че, ако се постараеш, може да ме свариш. Хайде сега да те хвърля до метрото.
Дзюба слезе до най-близката метростанция, а Антон пое към „Петровка“, размишлявайки колко странно е подреден животът. За Евгения Панкрашина певецът Виктор Волко е бил божество, тя е разменила с него няколко думи и после през цялата вечер само за него е говорила, очите й са пламтели и ако не я бяха убили, сигурно до гроб нямаше да забрави този момент и щеше да разказва за него на внуците си. А тя за Волко е била някаква буболечка, той дори не я е запомнил. Навремето, като млад, беше изпаднал в страшна депресия, след като бе погребал само за няколко години цялото си семейство. Антон се спасяваше с четене, което се превърна в навик благодарение на съседите му, които притежаваха огромна библиотека. Тогава четеше всичко наред, без да обръща внимание на жанровете, само и само да се разсее, само да не мисли, да не си спомня. От този колосален масив прочетено току изплуваха на повърхността някакви имена на автори, заглавия, персонажи… Ето, и сега той си спомни „Писмо на една непозната“ от Стефан Цвайг. Тя го обичала цял живот, от малка чак до смъртта си, родила от него дете, а той не си я спомнял и дори не знаел името й. И още един извод си направи Антон Сташис от всичко, което бе научил за Евгения Панкрашина. Евгения Василиевна наистина е била човек, чужд на светските събирания, затова краткият разговор с Волко й е направил толкова силно впечатление.
Към това капризно изделие — табакерата — Алексей Юриевич Сотников не се бе връщал от петък, бе оставил впечатленията и усещанията си да „отлежат и охладят“, според собствения му израз. Виж, обаче в понеделник, когато се върна от „Кристал“ и взе в ръцете си майсторския модел, бижутерът веднага видя къде е проблемът, затвори се в домашното си ателие и увлечено се захвана за работа. Просто да се чудиш — защо не беше видял и разбрал това преди три дни? Та то е очевидно! Впрочем съвсем естествено е, така става винаги. Отначало дълго и мъчително се опитваш да разбереш, а когато разбереш, буквално се смайваш, че отговорът, представи си, бил на повърхността.
На вратата се потропа предпазливо, но същевременно взискателно. Така тропаше само синът му Юрий. В тропането на Маруся никога не бе имало предпазливост, докато в тропането на жена му не бе имало взискателност. Самата тя беше творчески човек и като никой друг разбираше цената на уединението и съсредоточеността.
— Юра, ти ли си? — извика Сотников, без да става от мястото си. — Какво искаш?
— Тате, скоро ли ще се освободиш? Исках да ти прочета едно малко откъсче, нещо ме съмнява… И в стила нещо куца, все пак минали са почти двеста години, а аз не владея разговорния език от онова време. Литературният да, той не ме затруднява, чел съм много класика, но с разговорния съм като пиле в кълчища. Може би ще ми подскажеш как да се измъкна, та да стане хем художествено, хем да запазя документалното звучене.
Сотников се усмихна, свали очилата, които използваше за работа — възрастовото далекогледство, съчетано с предишното късогледство, го принуждаваше постоянно да сменя очилата си. Сложи си тези „за постоянно носене“, отключи и излезе при сина си. Оказа се, че той работел върху ключов момент: 1845 година станала преломна в историята на Бижутерийния дом „Сотников“.
Юрий Алексеевич Сотников Първи се родил през 1815 година, на 24 години се оженил, първи с разлика от година и половина се появили двете му дъщери и накрая, през 1845-а, съпругата зарадвала Юрий със син, когото, естествено, кръстили Алексей. Самият Юрий тогава бил само на трийсет, баща му, Алексей Юриевич Първи, неотдавна бил отпразнувал своя петдесет и пети рожден ден, бил пълен със сили и енергия и засега не смятал да отстъпва на своя първороден син управлението на Дома „Сотников“. Обезумелият от щастие Юрий Алексеевич Първи решил да направи за обожаваната си съпруга брошка като спомен за знаменателното събитие, в която смятал да вложи цялата си любов и благодарността си за дългоочаквания наследник. Първо го споходила идеята да й направи обеци, защото представата, която си създал за изделието, най-добре се свързвала именно с такова бижу, но уви! По онова време дамите не носели обеци: модата от средата на деветнайсети век изисквала дамските ушички да бъдат плътно скрити под косата. И той започнал да изработва брошка. Съпругата на Юрий Алексеевич имала твърде разностранно образование, ето защо тя разбирала прекрасно замисъла на своя любящ съпруг и доста бързо го отгатнала: „Любовта се заражда в един миг, укрепва с времето и трае вечно“.