Сдобряването се състояло. И от същия онзи момент започнал нов етап в живота на Бижутерийния дом „Сотников“.
Всичко това беше подробно описано в дневниците на Юрий Алексеевич Първи. Самият дневник, както и дневниците на всички останали Сотникови, техните писма, оцелели писма, счетоводни книги, отдавна се съхраняваха в банков сейф в специална опаковка, запазваща хартията от разрушаване. С цел да бъде запазена информацията още през 30-те години на двайсети век всички тези материали били препечатани на пишеща машина, през 60-те години машинописните страници били фотокопирани, после, с развитието на техническия прогрес, ксерокопирани, а сега всички материали бяха сканирани и съществуваха в електронен вид — именно тях използваше младият журналист Юрий Сотников. А скъпоценните източници лежаха в сейфа.
Юрий подаде на баща си няколко разпечатани страници.
— Ето ти откъс от дневника, а аз ще ти прочета какво е излязло при мен. Ти следи текста, да не би да съм пропуснал или объркал нещо. Може да ми подскажеш някои изрази, нали добре познаваш литературата от деветнайсети век.
Сотников се разсмя. Синът му винаги съумяваше да намери най-пестеливия начин за решаване на собствените си задачи.
— А ти не си ли опитвал да четеш пиесите на Островски? В тях езикът е само разговорен, спокойно можеш да заимстваш нещо — посъветва сина си Алексей Юриевич. — Срамота е да експлоатираш стария си немощен баща.
Юрий му хвърли лукав поглед, после се покашля и зачете.
Сотников поглеждаше текста на записките в дневника на неговия далечен предшественик и докато слушаше с половин ухо неизразителното гъгнене на сина си, мислеше колко здраво и същевременно непредсказуемо са свързани отдалечени във времето събития. Ако през 1845 година Юрий Първи не бил намислил да направи брошка за жена си, ако тази брошка не била забелязана във висшето общество, през 1853 година нямало да се зароди традицията на „бижутерските сбирки със залози“ и Домът „Сотников“ нямаше да се издигне до върховете на своята слава, и изделията му нямаше да получат високата си цена, и — като резултат — нямаше да се случи онази история с Леонид Курмишов.
И нищо нямаше да помрачи приятелството на Алексей Сотников и Леонид Курмишов, което се бе зародило преди повече от четирийсет години.
А между другото, и Иля Горбатовски нямаше да има възможност толкова изящно да каже в очите на Леонид всичко, което му бе накипяло. Интересно, ако не бяха „бижутерските сбирки“, как ли щеше да постъпи Иля? Дали щеше да тръгне открито да си изяснява отношенията с Леонид? Или щеше да му направи някой дребен подъл номер? А може би и голяма пакост…
Сергей Кузмич Зарубин нахълта в кабинета си уморен и ядосан. Цял ден заедно с детективи от Източния район се бе занимавал с установяване на обстоятелствата около смъртта на Генадий Колосенцев. Първа и засега основна версия беше предположението, че покрай работата си по един от случаите Генадий е стигнал до живеещи в общежитието гастарбайтери, и като начало сега те трябваше поне да разберат във връзка с кой именно случай оперативната информация го е отвела до мястото, където е загинал. Зарубин подробно, дълго и досадно разпитва всички оперативни работници от отдела на Колосенцев, но до момента така и не откри дори намек за общежитието и неговите обитатели. Единственият, с когото още не бе говорил, беше Роман Дзюба.
— Той скоро ще дотича тук — утеши го Антон, — иска да сподели с теб някои съображения. Искаш ли чай?
— Искам водка — мрачно съобщи Зарубин. — И насапунисано въже, та да се обеся. Антоне, нали и ти си работил с този Колосенцев преди година-две. Какво можеш да ми разкажеш за него?
Антон се замисли, после бавно, като претегляше всяка дума, отговори: