— Голяма работа, като почака, няма да се разпадне я, това му е работата, прислуга е.
Сотников се намръщи вътрешно. Огромен брой хора, израснали в простота и сиромашия, когато станат зрели и самостоятелни, добре си спомнят своето детство и се отнасят с уважение към хората, които не са толкова богати и преуспели колкото тях. В семейство Сотникови по традиция, още от времената на Юрий Данилович Сотников, който имал скромно ателие за изработка на бижутерийни изделия, никога не бяха делили хората на господари и прислуга, на майстори и чираци, към всички се бяха отнасяли с обич и уважение. Но Леонид Курмишов, за съжаление, беше именно от онази категория хора, за които е прието презрително да се казва „че много му е пораснала работата“: той старателно се отричаше от сиромашкото си детство и от родителите си — честни и трудолюбиви хорица — и демонстрираше отвратителни според Сотников господарски маниери.
Но въпреки всичко това Алексей Юриевич не преставаше да обича своя стар приятел.
— Приятели, ще започнем ли? — попита Олег.
Личеше, че няма търпение да започнат играта. Млад, богат, разпален, той нито веднъж не бе печелил, винаги бе излизал от играта с финансови загуби, но самият процес будеше у него възхищение и дълбок интерес.
Олег сложи пред Иля Ефимович чист лист хартия, химикалка и плик, после деликатно се отдръпна, за да не би случайно да види написаното. Сотников и Курмишов също станаха от фотьойлите си и се отдалечиха от Горбатовски, който, наведен над ниската широка маса, трябваше да запише закодираното в неговото изделие „послание“. Листа с текста той щеше да постави в плик, после щеше да залепи плика и да го постави в сребърното подносче от деветнайсети век „за писма и визитни картички“ заедно със своя залог, в същото подносче щяха да се натрупат парите на останалите участници в играта, след което щяха да пренесат подноса далече от масата, но в същото помещение, така че да го виждат и четиримата. Играта трябваше да бъде честна и всички трябваше да бъдат сигурни, че никой няма да докосне плика преди края на обсъждането. Който отгатнеше замисъла на бижутера, той щеше да прибере печалбата. Ако ли пък никой не отгатнеше, парите щяха да отидат при онзи, който е бил най-близо до правилния отговор. Ако никой дори не се доближеше до отговора, парите щеше да прибере бижутерът автор на изделието, но при условие че убедително обоснове всички асоциативни връзки, които е трябвало да доведат от външния вид на изделието до смисъла на посланието. Защото можеш да изработиш статуетка на балерина и да заявиш, че това е траурен подарък с послание „ще те обичам вечно“, с идеята аз така го виждам, аз съм творецът. В тази компания не се приемаше формулировката „аз така го виждам“. Само логика, факти и знания.
Най-сетне и четиримата се настаниха около масата и Иля Ефимович Горбатовски представи изделието си — пандантив във формата на равностранен триъгълник, състоящ се от шест гранатови ивици, пролуките между които бяха запълнени с ивици от бели диаманти и тюркоази, и обрамчен по периметъра с ивица от черни диаманти. Сотников, Курмишов и Цирков впиха погледи в пандантива, а Иля Ефимович, както предписваха правилата на играта, започна професионалното описание, което трябваше да посочи количеството и качеството на камъните и използваните метали.
— В основата на триъгълника има трикаратов гранат с овална форма — тихо и без да бърза говореше бижутерът, — в ивиците има четирийсет граната с обща маса пет карата, шестнайсет бели диаманта с обща маса три карата, петдесет тюркоаза, представляващи приблизително пет карата, шейсет черни диаманта с обща маса шест карата. Плетената верижка се състои от двайсет грама злато, седемстотин и петдесета проба, на места в нея са вложени тюркоази, гранати и ситни диаманти.
Пръв заговори, впрочем както винаги, Олег Цирков:
— Триъгълникът е символ на триединството, на равновесието на трите начала… Бог се е открил пред хората три пъти: в своето Творение, в своето Слово, в своя син Йешуа… Три състояния на цялостния свят — минало, настояще и бъдеще…
Сотников мълчаливо се усмихна: Олег си знае неговото, мисълта му веднага го тегли към философията и езотериката.
— Триизмерността на мястото, времето и пространството — продължаваше домакинът.
Естествено, той припомни и египетските пирамиди, и масонските триъгълници, и Лувъра, и много други неща. Образован човек. Би могъл да разсъждава още много дълго, но го прекъсна Курмишов:
— Странно съчетание на камъните, Иля — каза той, — старомодно. Гранати с тюркоази — това е лош вкус, а пък да го гарнираш и с диаманти… Не знам, не знам… Впрочем нищо, де, веселичко украшенийце се е получило, ярко, с настроение. Внушава радост от живота. Между другото, напомня парашут по форма и е също тъй разноцветно. Така, така… — той замислено оправи очилата си с опушени стъкла и скъпа рамка, закрепени на широката вдлъбнатина над носа му, — парашут — адреналин — драйв — енергия, активност… Слушайте, всъщност това напомня трикольора — бяло-червено-синьо, само не ми е ясно дали нашето, или френското знаме.