— Аз съм генерал! — извика Едсел и нахлупи шлема върху главата си. — Как ти се струва, а, Парки? Не ти ли приличам на… — Той млъкна. В ушите си чуваше глас, който шептеше, мърмореше. Какво ли казваше?
„…проклет идиот! Дребен мечтател с твоето кралство. Това могъщество е за гениален човек, който може да промени историята. Аз!“
— Кой говори? Това си ти, нали, Парки? — Едсел внезапно разбра, че шлемът му позволява да чува мисли. Нямаше време да оцени какво оръжие може да бъде той за един владетел.
Парки го застреля в гръб с пистолета, който бе държал непрекъснато при себе си.
— Какъв идиот — каза си Парки и свали шлема от главата му. — Кралство! Притежава цялата сила на света, а мечтае за някакво си малко кралство! — Той погледна към отвора в хълма.
— С тези войски… Силовото поле… Оръжията… Аз мога да подчиня света. — Каза го хладнокръвно, знаейки, че това е напълно вярно. Той се извърна, за да се върне в пещерата и да активира Синтетите, но спря да вдигне малката черна кутия, която Едсел бе изпуснал.
Върху нея с разлятата марсианска азбука бе изписано: „Последното оръжие“.
„Чудя се какво ли би могло да бъде.“ — помисли си Парки. Бе оставил Едсел жив достатъчно дълго, за да опита всички останали оръжия. Нямаше смисъл да рискува някой рикошет върху себе си. Жалко, че не го бе оставил жив още малко, за да опита и това.
„Всъщност то и не ми трябва.“ — каза си той. И без това си имаше достатъчно оръжия. Но това би могло да направи работата още по-лесна и безопасна. Каквото и да бе, трябваше да бъде добро оръжие.
„Е — каза си той, — нека видим какво са смятали марсианците за последното си оръжие.“ Той отвори кутията.
От нея заизлиза пара и Парки хвърли кутията по-надалеч от себе си, защото помисли, че е отровен газ.
Парата се заиздига, полюшна се безсмислено известно време, след което започна да се сгъстява. Разшири се, порасна и придоби форма.
След няколко секунди бе сравнително плътна и увисна над кутията. Блестеше белезникаво в полумрака и Парки видя, че това бе просто една огромна уста, над която плуваха чифт немигащи очи.
— Ха, хо — каза устата. — Протоплазма! — Тя доплува до тялото на Едсел. Парки вдигна бластера и се прицели внимателно.
— Мъртва протоплазма — каза нещото, когато помириса тялото на Едсел. — Обичам мъртва протоплазма. — То глътна тялото на една хапка.
Парки стреля и направи триметрова дупка в земята. Гигантската уста се изкикоти, когато се измъкна невредима от дупката.
— Толкова отдавна беше — каза тя.
Парки чувстваше как нервите му са се свили на възел. Не искаше да си позволи да изпадне в паника. Той спокойно активира силовото поле, което оформи синкава сфера около него.
Като продължаваше да хихика, нещото преплува през синята мъгла на полето.
Парки вдигна оръжието, което Едсел бе използвал, за да убие Факсън, усещайки как добре балансираната ръкохватка залепва в ръката му. Той се отдръпна към единия край на силовото поле и когато нещото се приближи, насочи към него лъча.
Нещото продължи да се движи към него.
— Умри, умри! — завика Парки, който вече изпусна нервите си.
Но нещото се приближи с широка усмивка.
— Обичам мъртва протоплазма — каза то и гигантската му уста погълна Парки. — Но обичам и жива протоплазма. — То преглътна веднъж, изплува от силовото поле и се понесе от другата му страна, оглеждайки се с нетърпение наоколо за онези милиони единици протоплазма, с които се бе хранило някога.