женска паника, че чак най-старите мъже си спомниха страховете на прадедите си и се навряха под кревата, решавайки, че се е върнал Уилиям Дампиер, но тези, които хукнаха на улицата, не си дадоха труд да погледнат неправдоподобната пищна машина, която в тоя миг отново губеше ориентир и се натресе в ежегодното си бедствие, ами го претрепаха от бой и го оставиха тъй превит на две, че тогава именно той си каза през слюнки от яд: сега ще видят те кой съм аз, в очакване да дойде пак навечерието на появата на видението, за да направи това, което направи, ами тъй, я, и открадна една лодка, прекоси залива и целия следобед прекара в очакване на своя велик час из тесните стръмни улички на пристанището за роби сред човешката саламура от карибския край, но беше тъй погълнат от приключението си, че не спря, както винаги, пред индийските магазини да види мандарините от слонова кост, издялани от цял бивник, нито взе да занася холандските негри за ортопедичните им велосипеди, дори не се побоя като друг път от малайците с кожа на кобра, които бяха обърнали света да търсят химерата за някаква тайна кръчма, където продавали филе от бразилки на скара, защото на нищо не обръщаше внимание, докато нощта не се стовари върху му с цялото си бреме от звезди и селвата излъчи сладникавия аромат на гардении и на разложени саламандри, и той подкара към входа на залива откраднатата лодка със загасена лампа, за да не смущава митническата полиция, идеализиран всеки петнайсет секунди от зеления мах на фара и отново превръщан в човешко същество от мрака, усещайки, че минава близо до шамандурите, сочещи прохода към пристанището, не само защото виждаше все по-ясно угнетителния им блясък, а защото диханието на водата взе да става тъжно, и гребеше тъй потънал в себе си, че не разбра откъде се бе появил внезапно един страхотен дъх на акула, нито пък защо нощта стана плътна, сякаш изведнъж звездите бяха умрели, и се оказа, че се бе появил презокеанският кораб с целия си понятен размер, майчице мила, по-голям от всяко друго огромно нещо на света и по-тъмен от което и да било тъмно нещо на земята, и във водата триста хиляди тона воня на акула минаха тъй близо до лодката, че той различи шевовете на тази стоманена бездна без ни една светлинка в безбройните биволски очи, без ни една въздишка на машините, без никаква душа, ами носеща в себе си някаква нейна си своеобразна тишина, свое собствено пусто небе, свой собствен мъртъв въздух, свое спряло време, свое скитащо море, в което плаваше цял един свят от удавени животни, и внезапно всичко това изчезна от огромния лъч на фара и за миг се превърна отново в прозрачното Карибско море, мартенска нощ с делничния мирис на пеликани, тъй че той остана сам сред шамандурите, без да знае какво да стори, запитал се усъмнен дали наистина не сънува наяве, не само сега, но и предишните случаи, но едва запитал се, и един тайнствен полъх загаси шамандурите от първата до последната, тъй че като отмина виделината на фара, презокеанският кораб отново се появи обаче компасите му вече се бяха заблудили, преди дори да разбере на кое място в океанското море се намира, търсейки напосоки невидимия проход, но всъщност отклонявайки се към подводните скали, докато на края той направи поразителното откритие, че угасването на шамандурите в крайна сметка е ключът на магията, и запали лампичката на лодката, една мъничка червена светлинка, която нямаше за какво да разтревожи никого по минаретата на охраната, но пък за лоцмана трябва да е била като източно слънце, защото благодарение на нея презокеанският кораб коригира хоризонта си и влезе през широката врата на прохода с една маневра на щастливо възкресение, и тогава пламнаха едновременно всичките му светлини, котлите му отново засумтяха, светнаха звездите на неговото небе и труповете на животните потънаха на дъното, и се появи тракане на чинии и мирис на сос с дафинов лист в кухните, и се дочу думкането на оркестъра по лунните палуби, и в сумрака на каютите — туптенето в артериите на влюбените в открито море, но той все още бе тъй пълен със закъсняла ярост, че не се остави да го зашемети вълнението, нито пък да се слиса от чудото, ами си рече по-решително отвсякога, че сега ще видят те кой съм аз, мамка им, сега ще го видят, и вместо да се отдръпне настрани, за да не го връхлети оная колосална машина, взе да гребе пред нея, защото сега наистина ще научат кой съм аз, и продължи да упътва кораба с лампичката си, докато се увери дотолкова в послушанието му, че го застави да обърка отново посоката на кейовете, измъкна го от невидимия проход и го поведе за юлара, сякаш беше морско агънце, към светлините на заспалото село, този жив кораб, неуязвим за сноповете светлина на фара, които сега не го правеха невидим, ами алуминиев всеки петнайсет секунди, и нататък вече почнаха да се различават кръстовете на църквата, нищетата на къщите, напразните надежди, а презокеанският кораб все така се носеше подире му, следвайки го с всичко, което имаше в себе си — със своя капитан, заспал на сърцето си, с биковете в снега на своите долапи, със самотния болен в своята болница, с водата, осиротяла от своите цистерни, с непоправимия лоцман, който трябва да беше взел високите скали за кей, защото в този миг блъвна чудовищното мучене на сирената — един път, — и той бе намокрен до кости от изобилната пара, която лъхна върху му, втори път — и чуждата лодка едва не се преобърна, и трети път, но сега твърде късно, защото вече се виждаха охлювите по брега, камъните на калдъръмите, вратите на неверниците, цялото село, осветено от светлините на самия ужасен кораб, и той едва успя да се отмести встрани, за да даде път на катаклизма, крещейки в изстъпление: ето ви го, простаци, само миг преди страхотният стоманен корпус да се вреже в земята и да се чуе чистото звънтене на деветдесет хиляди и петстотинте чаши за шампанско, които се изпочупиха една след друга от носа до кърмата, и тогава стана светло, и вече не беше мартенско разсъмване, а обедът на една бляскава сряда и той получи удоволствието да види как неверниците гледаха със зяпнала уста най-големия презокеански кораб на този и на онзи свят, заседнал пред църквата, по-бял от всичко, двадесет пъти по-висок от камбанарията и около деветдесет и седем пъти по-дълъг от селото, с име, изписано с железни букви — „Халалсилаг“ — и по бордовете му още се оттичаха древните и унили води от моретата на смъртта.