Купих гердана оня ден, когато избирах тютюн за дядо Рашид. Разхождам се по главната улица на Девин, виждам павилион за тютюн и подаръци и си казвам: тъкмо това ми трябва! Имах пред вид тютюна, разбира се. Огърлицата забелязах съвсем случайно, тя просто сама се хвърли в очите ми. Купих я, защото ме досрамя от продавачката. Гледаш ли дълго и усмихнато един предмет, трябва непременно да го купиш, иначе ще си помислят за тебе кой знае какво.
Та Хаджидие сложи паничката с ошава отпред ма и аз изведнаж си спомних за огърлицата. И се зарадвах, защото ми беше омръзнало да я нося, а да я захвърля на пътя не идеше. Може да се разчуе, че стървя огърлици по пътя си, че иди след това се оправяй!
— Тия мъниста са за тебе — казах на момичето, като му подавах гердана. — Ще ти отиват, защото са сини, имат цвета на очите ти. Носи ги със здраве!
Хаджидие погледна с такова ледено безразличие огърлицата, че чак на мене ми достудя.
— Вземи я, дъще! — влезе в положението ми дядо Рашид.
— Не ми трябва! — поклати решително глава Хаджидие. Всъщност тя не поклати главата си, а я наведе по един особен начин. Както беше застанала неподвижно, напомняше досущ ония козлета, които, наумили си веднаж нещо, за нищо на света не мислят да се отказват от него.
— Ти си момиче, прилича ти да се кичиш! — казах аз.
— Ако ми е до кичене, ще се закича с китка цвете! — трепна лека усмивка по устните й, сякаш беше помръднала с криле майска пеперуда.
Предпазлива беше козичката, не се поддаваше на никакви примамки! Или пък аз имах вид на покварен млад мъж, на един безскрупулен донжуан? Ухажвам невинните момичета, вземам ума им, а после ги захвърлям на произвола на съдбата; какъв тип! Без друго от подобен мръсник тя не бива да взима едно-едничко мънисто, камо ли цял гердан!
Спомням си, че когато си отидох в къщи, застанах пред огледалото, за да проверя дали наистина приличам на един безотговорен и пропаднал в морално отношение млад човек. Или по-точно — дали приличам на човек безотговорен в любовта. Защото моралът е едно много широко понятие и в него делът на любовта не е кой знае колко голям. Някои по-съвременни хора свеждат тоя дял до една резчица. Те казват, че в любовта може да си пропаднал човек, но ако например в трудовата дисциплина си добре, работата била наред. Както и да е. Аз се огледах няколко пъти и макар да не открих в образа си типичните донжуановски черти, стори ми се, че имам все пак доста опасен вид. Очите ми изглеждат замислени и малко тъжни, а известно е, че хора с такива очи са склонни към буйство и какви ли не авантюри. Жените изпитват панически страх от такива авантюристи. Тоя страх попречи и на Балабаница, и на учителката от Змеица да отвърнат с взаимност на моите чувства. Ето че сега и Хаджидие ми беше обърнала гръб вероятно пак по същата причина. Войнишката ми душевност се е отразила по един фатален начин на външността ми, а това не е кой знае колко обнадеждаващо, защото досега никой не е избягал от външността си.
Такъв строг беше животът ми до появата на Авакум. В сянката на този забележителен човек аз преживях много опасни часове — като записвач на Авакумовите подвизи и преживелици участвувах в най-фантастичните приключения, с една дума, станах малко по друг човек. Облъхна ме полъх на романтиката. Това става винаги, когато човек съпричаствува, па макар и мислено само, в житейските работи на друг човек, който по едни или други причини стои винаги на ръба между живота и смъртта, обикновеното и необикновеното, на ръба между логиката на един математик и фантазиите на един поет. Облъхна ме полъх на романтика, казах си, че освен кравата Рашка и въпросите на млеконадоя в живота съществуват и други значителни неща. Пратих по дяволите и доктор Начева, и Балабаница, и учителката от Змеица, и внучката на дядо Рашид, сетне подострих една дузина моливи и запретнах ръкави да описвам историите на Авакум. И ако все пак тия жени се появяват в приключенията, то е заради моята строгост, аз обичам достоверността, пък и читателят да види, че съм имал доста познанства и истории с някои жени от Доспатския край.
Имах щастието да дружа по-отблизо с Авакум около десетина години. Казвам „по-отблизо“, защото през това време ние се срещахме често, било в моя Доспатски край, било в София, на улица „Латина“. Трябва веднага да поясня, че когато Авакум пристигаше в моето горско царство, той дохождаше винаги с една определена и срочна служебна задача, а пък аз отивах в София, ей така, за развлечение. Но се случваше обикновено и, кой знае защо, да се разминавам с развлеченията, те не се изпречваха на пътя ми, а пък аз смятах, че е под достойнството ми да ги търся. Аз отивах при Авакум с израз на човек, който току-що е преживял една поредна авантюра и вече му е дошло до гуша. Авакум, разбира се, не се улавяше на тая моя въдица; по не зная какви признаци той всякога отгатваше безпогрешно, че наистина ми е дошло до гуша, само че не от авантюри, а от скука и безметежен живот.