Както казах в началото на моите записки, аз имах щастието да бъда очевидец при разплитането на няколко много сложни шпионски афери. Първата от тях беше Момчиловската, оттогава са се изминали точно петнадесет години. От Момчиловския случай насам в продължение на десет години Авакум взе участие в разкриването на пет големи афери, организирани от НАТО и ЦРУ. Това беше неговият най-славен период.
Удивен от човешките му качества, от добрината му, от изключителната прозорливост на ума му, от умението му да анализира и да обобщава, аз стоях смаян пред личността му, както бива с човек, когато се изправи с лице пред някакво величествено и неповторимо природно чудо. Стои смаян, гледа ненаситно, а в душата му пеят възторжено хилядогласни хорове и хиляда медни тръби възнасят благодарствени химни към природата-творец. Така беше с мен, по тоя начин се отнасях към Авакум през ония първи месеци от нашето запознаване.
После, без да ме напуска чувството на възхищение, в душата ми настъпи едно чудно спокойствие, което ми даде възможност да видя по-отчетливо особените черти в характера на Авакум, изключителното в неговата богата природа. Как възникна у мен желание да описвам приключенията му, тоест работата му по разкриването на аферите, за които стана дума, това не мога да обясня. Кое ме накара да описвам приключенията — дала интересните криминални моменти, с които бяха наситени, или защото чрез тях, криминалните моменти, по-лесно можех да стигна до Авакумовия образ — и това не съм в състояние да обясня. Но кой знае, може би самото мое възхищение от тоя човек ме вдъхнови, непосветения в литературата, да взема писалка?
Сега, петнадесет години след първата ми книжка за Авакум, това последно предположение ми изглежда най-вероятно. Но пък толкова ли е важно? Защо да не приемем най-после едно „неутрално“ обяснение — че с Авакумовите приключения аз изразявам някои свои мисли за житейските (работи? Един ветеринарен лекар, и то от районен мащаб, има право да мисли за такива неща. А личните размишления, когато са строго лични, са като заключена врата, зад която никой няма право да наднича. Дори инспекторите от Главната дирекция на млеконадоя!
Щастливи бяха за мен тия десет години! Но както се казва в прелестното Тургенево стихотворение, че щастливите дни отшумявали бързотечни като пролетни води, така това десетилетие отмина през моя живот като един пролетен сезон.
След последното приключение, на чиято авансцена играеше една прочута балерина, Авакум замина за Италия, за да издири някакви материали, които му бяха необходими във връзка с последната му книга. Той ми намекна, че ще се върне вероятно скоро, и много бодро ми обеща, че ще ми пише често, та аз да не то мисля, а спокойно да си обработвам записките върху последната афера. Но се случи така, че аз получих от него вест чак след една година. Изпрати ми от Рим картичка, с изглед от Via Apia. На гърба на картичката беше написал: „Sic transit gloria mundi.“ Нито дума повече.
По Via Apia някога бяха преминавали победоносни легиони, триумфиращи императори, преситени патриции, куртизанки, носени в носилки и накичени с венчета като весталки. Сега безлюдният и смълчан път, устремен към хоризонта, със стърчащи развалини тук и там напомняше на задрямал на сянка старец, комуто се присънват чудесни, но отдавна отминали неща. Как ми домъчня! Бедната Via Apia!!
Той можеше да ми напише поне още няколко думи — например как се чувствува или в краен случай мен да запита как се чувствувам. Нищо не му пречеше да на пише две думи за времето: Тук е слънчево! И да ме уведоми или залъже, все едно, както правят отсъствуващите от родината: Тогава и тогава възнамерявам да се завърна! Нищо не му е струвало да напише тия няколко общоприети приказки. Той не ги беше написал. Нещо повече — той не си беше обозначил дори адреса! Накратко — не желаеше ответ.
Е, добре, Via Apia, старецът, дето си припомняше славните минали неща, но забравени вече, тази картичка не биваше да ми разваля настроението, аз не съм сантиментален човек и не обичам тъжните изгледи! Скъсах картичката на парченца, а парченцата захвърлих в огнището, да се превърнат на дим.