После се сетих за някогашния си войнишки живот и си казах, че ще бъде добре отново да нарамя войнишката торба и пак да тръпна по старите пътеки, макар че трябваше да си седя преди всичко в района, както беше редно за един старши лекар. Аз бях повишен в чин старши лекар и затова не ми отиваше да нарамвам разни торби и да скитам по всякакви пътеки.
Както и да е, тръгнах. Но старите пътеки не бяха същите, каквито ги знаех отпреди десетина години, някои бяха се превърнали в асфалтирани пътища, по тях препускаха леки коли. Миризмата на здравец, опойващият лъх на разцъфнал бъз, ароматът на мащерка — тия прелести съжителствуваха сега с пушилките на изгорелите автомобилни газове. Дядо Рашид не беше между живите, Хаджидие пристанала на някакъв знатен миньор и заминала с него за Мадан. Онази Балабаница, която замайваше главите като силно вино, тя беше прехвърлила четиридесетте, приличаше сега на една солидна матрона и за никаква Месалина не можеше да става дума. Да, изменил се беше светът и за войника не беше кой знае колко интересно да броди по облагородените пътеки.
Кого да побеждава, чии женски сърца да покорява, кой рунтав цар на горите да предизвиква? Дори кравата Рашка и кравата Лалка, и двете тия хубавици бяха се превърнали на спомени.
И ето дойде време войникът да се почувствува като оня космонавт, дето уж летял само някакви си десет години из галактическите простори, а когато се завърнал на земята, разбрал, че е летял всъщност не десет, а сто години. Защото десетте небесни години се равнявали на сто земни. Толкова, се бил променил родният му свят през тия сто години и на външност, и по нрави, че не могъл да го познае, и се почувствувал пришелец.
Ето до каква мъртва точка бях стигнал в житейския си път! Дали щях да я прекрача — един бог знае, защото в гърдите ми не пламтяха жизнеутвърждаващи чувства. Около сърцето ми се беше възцарила пустота. Работите вървяха на лошо, но преди да се случи най-лошото, а то изглеждаше неизбежно, от Италия пристигна Авакум. Сякаш съдбата го беше изпратила или някоя друга кибернетична организация, или пък навременното му пристигане беше чиста случайност. От трите вероятности една беше действувала, а може би да са вършили работа в моя полза и трите едновременно. Както и да е. Той веднага, на часа, още разбра, че моите чувства не са в ред, стана му ясно от пръв поглед, че в Дания има нещо гнило, затова на следващия ден ми предложи, уж случайно му беше хрумнало, да напусна Доспатския край.
— Човек, като стои дълго време на едно място и на една работа, започва да се вкисва! — рече той. И се усмихна. — Освен ако службата не е владишка!
Заведе ме на обяд в едно ханче сред околностите на Витоша и там, както беше наредил предварително, сервитьорът ни поднесе печен петел, напълнея с подлютена подробина, туршия, козе сирене и топли ръжени питки, украсени в средата с по едно печено яйце. Насипаха ни в дълбоки глинени чаши червено вино.
— Какъв ден сме днес? — попита Авакум.
— Сряда, 24 октомври — отговорих машинално.
— На същия този ден преди единадесет години седяхме на една подобна софра, но истинска, селска. Гощавахме се с печени петли, сирене и лютиви чушки, Сещаш ли се къде?
През кръвта ми премина топла вълна и в изстиналата ми душа изгря слънце.
— При бай Гроздан, в Момчилово! — усмихнах се аз.
— На днешния ден се склопят единадесет години от Момчиловската афера — каза умислено Авакум. — Единадесет години! — повтори той и се умълча. После наля вино и повдигна чашата си. — Това са минали работи — каза той. — Минали и заминали! — И се засмя.
Забелязах, че както и да се стараеше, усмивката му не изглеждаше съвсем весела, две горчиви гънки се бяха вдълбали в краищата на тънките му устни.
— Човек като стои дълго време на едно и също място, непременно се вкисва! — подхвана ненадейно нишката на приказката си, която беше започнал заранта.
Сега чак научих, че той не бил вече по „онези“ истории, че бил потънал в късноримската епоха и се надявал да стигне след няколко години до ранновизантийската. Що се отнася до моя милост, бил на мнение да напусна Доспатския край и изобщо — ветеринарната служба. По-добре съм щял да направя, ако постъпя на работа в някой научноизследователски институт.
— Има ги толкова! — махна с ръка Авакум. — Сега например откриват една лаборатория за специални вирусологични изследвания. В това заведение ще се работи и за хората, и за добитъка. Ето подходящо място за крехката ти душа!
В Доспатския край, както вече споменах, аз се чувствувах от някое време пришелец. Все едно ми беше къде ще ида, но подготовка за научна деятелност нямах, затова повдигнах със съжаление рамене.