За консултант по научната част взех доцент Калмуков.
По пътя за лабораторията доцент Калмуков ме запозна набързо с вирусите като първична форма на живота и с експеримента на професор Марков за създаване на генерална антигрипна ваксина. Попитах го как гледа лично той на тоя въпрос. Калмуков ми отговори, че в научните среди се отнасяли скептично към експеримента на професор Марков. Попитах го дали вярва, че професорът е създал един нов вирус и дали е възможно тоя нов вирус да притежава токсичната сила на чумния бацил. Калмуков ми каза, че теоретически е възможно да се получи по генетичен път вирус с нови качества, макар практически това да не е постигнато досега. Той каза още, че теоретически е напълно възможно който и да е от новосъздадените вируси да наподоби чумните и дори да ги надмине по токсична сила. Той каза на края „за съжаление“ и аз веднага усетих, че нещо ме жегна през сърцето. Обикновено Авакумовите хора подчертаваха, че държат на хуманизма. И аз държа на хуманизма, но извергите от типа на Пиночет и прочие с велико удоволствие бих почерпил с по една порция чумни и чумоподобни бацили. Не, аз не съм сантиментален хуманист!
В десет часа паркирахме пред лабораторията. Както очаквах, външната врата беше заключена, а ключът съхраняваше един строг старшина. В хола бяха обесили носове четирима души външни посетители. Заповядах на Баласчев да ги обискира и да им даде пътя, ако у тях не се открие нещо подозрително. После отидох при главния директор.
Главният директор, като всеки интелигент при подобни случаи, изглеждаше доста смутен. Но той се беше сетил още при първия сигнал на професор Марков да даде тревога по специалната уредба и да затвори излазите от сградата. Аз го поздравих за тая му съобразителност, а после го попитах какво знае за вируса на професор Марков и дали и той смята, че силата му е като на чумния бацил. Главният директор каза, че лично е проверил токсичния ефект на новия вирус и че според него той отстъпвал много малко на чумния бацил, „Брей!“ — казах аз, доволен вътрешно, защото чак сега осъзнах с каква важна задача съм натоварен. „Брей — повторих аз, — това нещо може да причини голяма пакост, ако попадне в ръцете на врага.“
Главният директор разпери ръце и аз видях, че лицето му побледня. Той беше красив човек, с побелела слепоочия и високо, леко набраздено чело.
— Ако това „нещо“ попадне в ръцете на злосторник — каза той и миглите му трепнаха, сякаш насреща си имаше ослепителна светлина, — ако това нещо попадне в ръцете на злосторник, нашата столица ще бъде парализирана за двадесет и четири часа, страната ни ще бъде подложена на зашеметяващи удари през следващите четиридесет и осем часа, а само след една седмица тази част от Европа ще заприлича на един; безкраен лазарет!
Той прекара ръка по челото си, беше го избила студена пот, и замълча. Трябва да си призная, че в този миг и мен като че ли ме заля една паническа вълна, един неописуем страх, Стоял съм срещу автомати на изменници, но такова гадно чувство не бях изпитвал, дяволите да го вземат! Чак стомахът ме заболя. И си казах: „Ето, исках удар, исках точки, но какво ми се падна, а? Какво ми се падна!“
В тоя критически момент капитан Баласчев се прокашля и поиска разрешение да разстави хората си, за да започнат работа.
— Почакай — рекох. — Работата е много важна а ватова всичко Ще се върши по мое указание и под мое наблюдение. Искам само да задам един последен въпрос. — И като се обърнах към главния директор, запитах: — Съмнявате ли се в някого и имате ли някакво свое обяснение за случая?
— В никого не се съмнявам — усмихна се тъжно и пряко сила директорът. — В никого от моите хора — уточни се той. После каза: — А „случаят“ ми се вижда необясним. Ние имаме инсталирана в сградата електронноизчислителна уредба с кибернетично задание. Тя не позволява да се изнесе незабелязано навън дори карфица, камо ли еднолитрова стъкленица, напълнена с разтвор!
Аз се отнасям към техниката с голямо уважение, а електронноизчислителната техника обожавам. Но тоя път свих устни и предизвикателно рекох:
— Ще я видим ние тая кибернетика! — и излязох с капитан Баласчев навън.
Изкачих се на четвъртия етаж. Пред входа за отделението стоеше пост. Поставих още един пост на излаза на стълбището, тъй че сега, както се казва, нито муха можеше да влезе вътре, нито муха можеше да излезе навън. Наредих на работещите в отделението да не мърдат от местата си, включително и на професор Марков, той да не шава извън територията си, след това разреших на Баласчевите момчета да започнат работа, Едни снимаха пръстовите отпечатъци по външната ключалка, други — отпечатъците върху дръжката на касата, трети — следите върху пода, четвърти търсеха да открият „необичайно“ положение на някои предмети, пети снимаха пръстови отпечатъци от работещите в отделението, включително пръстовите отпечатъци на професора. Специалисти изследваха състоянието на решетките и рамките на прозорците. Друга специалисти изследваха тавана, подовете, сервизните помещения, личните шкафчета на персонала. Всички тия операции продължиха около един час. През това време двамата с капитан Баласчев изследвахме обстановката около сградата, официалния и черния вход, оградата и следите около оградата, доколкото в това мръсно дъждовно време можеха да личат изобщо някакви следи. Докато ние обикаляхме нагоре-надолу, наши хора проверяваха пропуските, които бяха дадени на външни посетители от началото на вчерашния следобед до девет часа тази сутрин.