Всеки следобед те отиваха до Фотия. Те не проявяваха никакъв интерес към византийската базилика, като че ли тя не съществуваше. Заемаха позиции по скалите около заливчето и вторачваха очи в морето. Мъжете пушеха и мълчаха, а жената от време на време дърпаше струните на китарата и кадифеният и и зовящ глас по-литваше в простора като чайка.
Време е, струва ми се, да кажа, че жената се наричаше Юлия. Адвокатът се наричаше Лучияно, а боксьорът — Карло. Лучияно и Карло чакаха някого, очакваха нещо, а Юлия скучаеше. Очевидно беше, че Юлия служеше за прикритие на двамата мерзавци.
Макар и да бях изоставил търсачеството, разкриването на неизвестните, ловджийският глад в кръвта ми съвсем не беше се уталожил и затова аз си позволявах понякога да си устройвам малки игри на брега. Причаквах ги, криех се, доближавах невидим наблюдателните им пунктове на нищожно разстояние, слухтях. Но освен песните на Юлия и звъна на китарата й друго не чух. Мъжете мълчаха като риби.
Веднаж, малко преди залез слънце (беше съботен ден, една седмица след пристигането им), в заливчето на умрялата Фотия влезе платноходка. Лучияно и Карло се спуснаха от скалите с бързина и лекота на хора, израснали в планината, можех да завиждам искрено на сръчността им. Заедно с пристигналия те изтеглиха лодката на плажа, а сетне седнаха на пясъка tete a tete и започнаха оживено да си шепнат. Стори ми се, че опя, който беше дошъл с лодката, даде на Лучияно един не особено голям пакет. Докато приказваха, Лучияно държеше пакета на коленете си, а когато станаха да си ходят, даде го на боксьора и тоя тутакси го мушна в бездънния джоб на панталона си.
Нищо друго не можех да направя на негодниците, освен да ги поизплаша, затова, когато те се разделиха с лодкаря, аз изведнаж се изправих на скалата в целия си ръст, махнах им с ръка, като за привет, дори извиках едно тиролско „ало-ри-пий!“ и благоразумно си духнах на петите.
После научих, че мошениците ме взели за човек на Интерпол и помислили, че с това дръзко „ало-ри-пий“ съм им давал условен знак за преговори, тоест, че съм бил съгласен да си държа устата затворена срещу съответен подкуп от тяхна страна. Вечерта те изчезнаха някъде, а на моята маса в кръчмата цъфна Юлия, нагиздена, с червено цвете в косите си, но без настроение. Попита ме може ли да разчита на покровителството ми за един час, тъй като нейният годеник слязъл с приятеля си до Санта Барбара, за да се обади по телефона в кантората си. Странна беше тая кантора, която работеше до тоя късен час! Както и да е, казах на Юлия, че съм съгласен да я покровителствувам не само за един час, а ако желае — през цялата нощ. Тя се засмя и ми каза, че съм много добър. После пихме вино и когато чукнахме чашите си, аз забелязах върху безименния пръст на лявата и ръка златен пръстен с апликиран отгоре огромен бръмбар от смолистопрозрачен кехлибар. Докато говорехме разни глупости, както правят непознати хора, когато се срещнат за първи път, аз наблюдавах скришом пръстена и с учудване забелязах, че кехлибарът не пречупва и не отразява светлината. Тоя бръмбар беше от стъкло. При това той беше кух и напълнен с течност и затова именно не отразяваше светлината… Да, разбира се, аз познавах тоя вид „украшения“, съдбата ме беше сблъсквала вече с тях.
— Знаеш ли какво — казах на Юлия и интимно се наведох към нея, — горе, в моята стая, имам чудесен коняк. Искаш ли да изпием по чашка?
На това място от Авакумовия разказ сигналният механизъм на радиотелефонната уредба тревожно иззвъня. Обаждаше се Баласчев. Както го слушаше, Авакум сви вежди, лицето му се опъна, застина в мрачен израз и заприлича на каменно.
— Откъде се обаждаш? — попита Авакум.
Оттатък отговориха и Авакум кимна с глава.
— Чакам те! — каза той.
— Какво се е случило? — попитах и усетих сърцето си да бие зачестено.
Авакум напълни чашките с коняк.
— Изпий си коняка и ще ти кажа — рече той.
Лицето му си оставаше все така опънато и мрачно.
— Нещо около Марина ли? — попитах.
— В четири часа и пет минути Марина е била застреляна пред квартирата й — каза Авакум.
Оставих чашката на пода. От зачестено сърцето ми започна да бие по-бавно, но затова пък ударите му звъняха в ушите ми като камбани.
— Ти за какъв ме мислиш, та ме подготвяш толкова отдалече? — попитах.
— Не те подготвям, а събирам мислите си — каза Авакум. — Още имах пред очите си Юлия, когато Баласчев се обади.