Аз тъкмо излизах от техническата служба и чух как нашият човек предаваше по радиото: „Кола 90–52 избяга по посока на Бояна, а колата на Марина Спасова се обърна. Слизам!“
— Правилно е постъпил! — каза одобрително Авакум. — Добре!
— Нали? — зарадва се Баласчев. — Аз винаги съм твърдял, че лейтенант Стамов умее правилно да се ориентира в момент на напрежение. Той има данни!
— Дано, дано! — кимна обнадеждаващо Авакум.
„Хубава работа! — помислих си. — В момента Марина е катастрофирала, умира, а тия двамата ще се пръснат от радост, задето лейтенант Стамов е проявил данни! Намерили кога да се радват!“
— Поздравете го от мен! — каза Авакум.
— Благодаря, много благодаря! — капитан Баласчев се изправи и чукна токовете си.
— Продължавайте! — кимна Авакум.
— Лейтенантът слязъл и отворил дясната врага на колата, тъй като лявата била извита, пък и тополата пречела. Марина лежала на седалката по посока на дясната врата. На първо време лейтенантът помислил, че в случая се касаело за контузия, но когато светнал с фенерчето си, забелязал две твърде очевидни неща: че от лявото слепоочие на жената бликала кръв и че прозорчето на лявата врата било пробито.
След пет минути пристигнала кола от патрулната служба и след още пет минути Марина била пренесена в Института за бърза помощ „Пирогов“. Там установили, че смъртта й е настъпила по пътя. Наредих да и се направи аутопсия в Института за съдебна медицина. А на нашите хора заповядах да се отправят за Бояна, да издирят Недьо Недев и да го арестуват. Предупредително разпореждане издадох и до контролно-пропусквателните пунктове по пътищата около София.
— Доколкото ми е известно — каза Авакум, — Недьо Недев има вила над Бояна. Тя се намира на шосе „Беловодски път“ и носи номер 113-а. В номер 113-б живее със семейството си старши научният сътрудник на академията доктор Павел Борисов, управител на античния отдел на Археологическия музей и мой добър приятел. Освен от него аз зная за вилата на Недьо Недев и от професор Марков. Ние с професор Марков сме отдавнашни познати и той ми е споменавал за градинарските наклонности на своя втори помощник.
— Тогава вие знаете, изглежда, доста неща за този убиец? — попита Баласчев.
— Вие сигурен ли сте, че Недьо Недев е убиец? — каза Авакум. Във въпроса му нямаше всъщност никакъв въпрос, никакви интонации в гласа му не подсказваха дали той вярва, или не вярва в подобна възможност.
— Колата е негова — заупорствува Баласчев. — И времето на изчезването му съвпада с часа на убийството. Може би Марина Спасова като лаборантка е била в течение на някои неща, които свързват Недьо Недев с открадването на стъкленицата, и той е искал по всяка вероятност да я премахне от пътя си!
— Не зная — каза неопределено Авакум.
В това време позвъня радиотелефонната уредба и Авакум за секунда се намери при слушалката.
Оттатък започнаха да му обясняват нещо доста подробно, но Авакум ги прекъсна.
— Разбрах — отсече той. — Хубаво! Ако намеря време, ще намина следобед да си поприказвам с него.
— За Недьо Недев ли се отнася? — не се сдържа Баласчев.
Авакум кимна.
— Намерили го във вилата му и го завели в участъка.
Той изрече тия няколко думи с такова безразличие, че желанието на Баласчев да развива темата „Недьо Недев“ изведнаж пресекна.
— Човек отива нощем при близки хора или да вземе от тях нещо важно, или да им съобщи някаква важна новина. Ако Марина е взела нещо важно от родителите си, ние ще го открием във вещите й. Впрочем — той се извърна към Баласчев — къде се намират понастоящем вещите на Марина Спасова?
— Всичко, каквото е било намерено в колата й, в дрехите и в чантата й, е било отнесено в участъка.
— Тогава да не се бавим повече! — каза Авакум. Той сякаш изведнаж ме забеляза, макар че аз бях през цялото време пред очите му. — А-ха! — каза той. — Ето че бях забравил. Ти ще дойдеш ли, докторе, с нас?
— Струва ми се, че това се разбира от само себе си! — казах с нотки на горчивина в гласа си. — Ще дойда естествено!
Излязохме.
Чаят остана неизпит. Часът беше пет.
Чантата на една жена е нещо като своеобразно и много откровено огледало, в което се оглежда непристорено интимното й „аз“ и истинският лик на живота, който води. Нещицата, които съдържаше чантата на Марина, говореха за отчаяните усилия на една застаряваща стара мома да изглежда хубава и да се харесва, но без да заплаща за това висока цена. Евтини ружове, евтино парфюмче, универсална пиличка за нокти, копринена кърпичка, изрядно сгъната и грижливо пазена за по-специални случаи… Вътре имаше разписки от инкасатори, листчета с разни сметки, една нова френска монета от пет франка, увита в книжка, и почти цяла шепа бакърени стотинки.