Не бих казал, че тази сбирка ми подействува угнетяващо, напротив, тя предизвика в душата ми истинско умиление. Ето как добросъвестно беше живяло едно човешко същество с мечти по красотата и с грижливо водени сметки за изразходвана електрическа енергия, за закупен от пазара кромид лук и за изядено на закуска масло за чай. Такова умиление ме обхвана, че дори очите ми се насълзиха… Но в душата ми беше подухнал някакъв странен вятър и, кой знае защо, аз за пръв път си спомних, че Марина наближаваше тридесетте години.
Авакум прегледа разписките с нескрито пренебрежение, сигурно веднага беше „почувствувал“, че в тях не се крият никакви зашифровани данни или разпореждания, а на другите дреболии не обърна почти никакво внимание. Но когато в ръцете му попадна един документ, прегънат на четири, типографиран с едно мораво цветче в левия ъгъл, и очите му се спряха на текста, изписан с пишеща машина, и на печата под него, лицето му разцъфна от една вътрешна усмивка и в тоя миг той ми се стори необикновено красив. Имаше в красотата му нещо мъчно за описване, нещо, което бих нарекъл „цезаровско“, но смекчено от ренесансово вдъхновение. Той не приличаше на военачалник, нанесъл победа над вражеска войска, а по-скоро на откривател, който пръв вижда например прохода между две непристъпни планини.
— Аз нали ви казвах, че човек не отива нощем за петнадесет минути при близките си за било и не било! — усмихна ни се той. — Ето, вижте, това е документ, който е бил съхраняван от майката на Марина и който изведнаж е станал нужен на дъщерята. Този документ е френски, издаден е в Париж от XVI район.
В него се удостоверява, че Марина Петрова Праматарова е родена на 15 март 1947 г. в гр. Париж от родители Силвия Иванова Рашева, по народност българка, и Петър Стоянов Праматаров, по народност българин. Забележете, в документа не се казва, че Силвия и Петър са законни съпрузи.
По паспорт покойната се казва Наумова Спасова, което означава, че тя е била осиновена от човека, за когото Силвия се е омъжила след завръщането си от Франция. Трябва да се предполага, че Силвия се е завърнала от Франция неомъжена и че Марина не е имала установено бащинство. Затова името на Петър Праматаров не съществува в биографията на Марина.
Пита се — защо е станал необходим на покойната този документ, който в България няма никаква гражданска стойност? И защо и е станал необходим толкова спешно?
Разговаряхме в кабинета на началника. Върху бюрото кротко светеше настолната лампа. Навън дъждът отново беше се усилил, чуваше се как дъждовните капки ситно почукваха по стъклата.
— На втория въпрос, защо на Марина е станал толкова спешно необходим този документ, аз мога да отговоря веднага. Вие сте забелязали вероятно, че снощи разговарях около двадесетина минути с професора. Той беше силно угнетен, дори зашеметен от случката със стъкленицата, но когато го запитах какво го безпокои най-много в момента, знаете ли какво ми каза? „Най-много ме тревожи заминаването на Марина!“ От учудване сигурно съм направил някаква смешна физиономия, защото той се усмихна и побърза да се доизясни. Марина се била записала още преди два месеца за една групова екскурзия до Италия, уреждана от Балкантурист. И ето че срокът за заминаването настъпил, групата трябвало да излети утре, 27 октомври, за Рим. „Но това следствие! — разпери ръце професорът. — Представете си, че нещата се проточат? А аз имам чувството, че те непременно ще се проточат, че те няма да приключат до утре вечер! Какво ще стане с нея? Нима заминаването и ще пропадне?“ „Вие сте много грижовен към тази ваша сътрудничка? — забелязах, аз. — Бащински грижовен!“ — допълних веднага, като видях какви лоши огънчета лумнаха тутакси в неговите и без това тежки и мъчно поносими очи. „Е, да — каза той и въздъхна. — Вие сте прав, майоре, грижовен съм, а защо — сам не мога да си обясня. Всъщност това е една дяволска работа! — И той тъжно се засмя. — Може би, защото момичето ми напомня по лице един състудент, когото много обичах, един приятел от детинство, мой колега по научни интереси, който най-неочаквано пропадна политически през войната. Може би тя ми напомня тоя човек или кой знае! Това е внушение сигурно. На човека най-неясни са историите, които стават в собствената му душа!“ Разговорът отиваше на сантиментални и психологически теми, затова аз реших да прекъсна срещата ни за тази вечер.