Официалният вход е тържествен, двукрил, сводест. Двете крила на вратите са остъклени до половина и усилени отвътре с орнаменти от ковано желязо Зад тия врати се отваря широк хол, облицован с цветни мраморни плочи Тук се намира стъклената портиерска будка, а встрани от нея започва коридорът, който води за вътрешността на сградата.
Поради особения характер на задачите, които изпълняваме, ние боравим със силно токсичен микросвят. Нашите вируси и бацили биха могли да предизвикат масови и ужасни епидемии, ако някоя злосторна ръка изнесе навън капсулите, стъклениците и контейнерите, в които грижливо и с повишено внимание ги съхраняваме. Теоретически един грабеж е винаги вероятен, затова ние взимаме всички възможни предохранителни мерки, за да превърнем теоретическата вероятност на нула. Така например ние затваряме опасните вируси в специални стъкленици, аптекарски модел, предварително заредени с подходяща питателна среда (бульон). А самите стъкленици, особено ония от тях, които съдържат най-опасните вируси, ние заключваме в стоманени шкафове, снабдени с два отделни ключа. Единия ключ прибира началникът на отделението, а другият се оставя на съхранение при дежурния портиер.
Но освен тия специални мерки срещу „бягството“ на вирусите ние сме въвели и един строг режим във вътрешния ред Например външно лице не може да влезе в сградата, без да представи на портиера специален пропуск, подписан от началника на отделението, където лицето отива, и преподписан от началника на кадровия отдел. Същото външно лице не може да напусне сградата, без да представи на портиера своя пропуск, заверен от съответния сътрудник. Не е без значение и обстоятелството, че на външните лица е забранено да влизат в сградата с чанти, сакове, писмени несесери и куфарчета.
Отбелязвам тия свръхскучни неща, за да стане ясно на читателя, че да се задигне една стъкленица от нашата лаборатория е начинание почти невъзможно. А още по-невероятно е „начинанието“ да остане неразкрито.
„Но — ще каже може би съобразителният и мнителен читател — нима някой от вас, сътрудниците, не би могъл да изнесе навън една стъкленица, като я скрие, да речем, под палтото си?“ На този недоверчив читател аз ще кажа, че това е не само невъзможно, но е дори и теоретически неосъществимо. И ето защо. Ние сме по начало проверени хора, но за всеки случай, когато напускаме лабораторията обед и вечер, една електронна уредба, монтирана в последния коридор пред изхода, отбелязва безпогрешно кой от нас, сътрудниците, носи в дрехите си предмет от стъкло, пластмаса или метал Преди да тръгнем, ние правим съответната оборка на джобовете си, прислужникът отнася вещите в края на коридора и всеки от нас, след като мине през проверочната зона, взима обратно своята вещ. Самият главен директор минава през проверочната зона, тъй че никому не е криво и никому не иде наум да се цупи. Ние сме политически просветени хора и отлично знаем, че враговете не гледат равнодушно на нашата научна работа. Нали като специалисти ние най-добре знаем какво може да се случи, ако, не дай си, боже някоя от най-опасните стъкленици попадне във вражески ръце! Класовият враг е коварен и от него трябва всичко да се очаква. Затова ние обичаме много нашата електронна проверовъчна уредба и за да й докажем добрите си чувства, минаваме понякога два пъти пред невидимото й, но всевиждащо око.
Аз ще ви разкажа все пак как тя се подигра веднъж много жестоко с моите добри чувства. Вие сигурно знаете, че някои кибернетични машини имат твърде странен характер, а нашата се случи съвсем особена, най-ненадейно започна да проявява склонност към лоши шеги. Веднаж толкова се увлякох в работата си, че когато дойдох на себе си, видях с безкрайно удивление стрелките на часовника да показват осем (двадесет) часа. Бях сам в отделението. Тоя път наистина се бях здраво увлякъл, но, общо взето, аз не бързам да се прибирам в къщи. Живея сам в една двуетажна вила, чийто собственик се беше обесил преди две години на перилата на парадното й стълбище. Аз не обръщам внимание за пет пари на никакви призраци, защото това са глупости, но вие ще се съгласите, че не е приятно да се обитава една необитаема къща, където се е обесил човек. Като се прибирах вечерно време, защото не е възможно човек да не се прибере някъде, па макар и в къща на обесен, аз тутакси се мушках в леглото, завивах се презглава и затварях очи. Имаше ли смисъл да се разхождам насам-натам из вилата без работа и без определена цел? Сами разбирате, че от такива разходки няма полза и че е за предпочитане човек бързо да се мушне в леглото и да брои до хиляда, напред и назад, докато заспи.