Само че след последното пиянство Немо нямаше нужда да измисля нищо. Изглежда, че срещата с космическото тяло наближаваше. То беше в зрителното поле. Ракета, по-скоро подобна на въздушен кораб, с формата на пура, на големина колкото малък планетоид, горе-долу наполовина колкото нашата Луна, се носеше много бавно по посока на нашата слънчева система. Нямаше съмнение, че се насочва към Слънцето.
Той незабавно нареди да изпратят съобщение на Земята с помощта на специална уредба. Това беше по-скоро опит, защото от такова разстояние каквато и да е връзка беше съмнителна. После обяви бойна готовност. Членовете на екипажа трябваше да се редуват на апаратите, да спят с космическите костюми и с оръжие в ръка. Насочи най-тежката далекобойна катапулта към гиганта и заповяда да намалят скоростта.
Срещата
Имаше няколко възможности, които се разискваха в щаба, и електронноизчислителните машини подаваха нови и нови комбинации. Но в основни линии те бяха само две: или направо да нападнат чуждото тяло, или да се споразумеят с него.
С оглед на вредите, които пиратът беше причинил досега в пространството, мнозинството от щаба се обяви за пряко нападение. Всички все още добре си спомняха пробните експлозии и затова смятаха, че в цялото пространство не може да има никакво устройство, което да устои на силата на разпадналия се атом. Само че дали ще преживее избухването на такава огромна маса корабчето на нападателя? Ще преживее ли „Наутилус“ подобна касатрофа? Трудно беше да се отговори на този въпрос, защото никой не знаеше всъщност от каква материя е тялото. Освен това беше възможно екипажът на суперракетата да се окаже разумен, интелигентен и склонен за споразумение. Ами ако тайнствените пирати пленят и погубят парламентьора? Това беше рискът при подобно решение. Но рискът при първото решение всъщност беше по-голям: тогава щяха да загинат всички.
Така че накрая Немо реши да отлети към загадъчното тяло с неколцина от най-верните си хора, като за тази задача се въоръжи до зъби, и се опита да преговаря. Отплува в космическата „вана“, в която се беше отличил за първи път в живота си.
Но колко бяха изненадани всички, когато установиха, че ракетата прилича много на някои земни модели, само че е безброй пъти по-голяма. Те можеха да летят около нея, сякаш бяха нейни собствени планети, но тя не трепваше. „Или изобщо нямат наблюдатели, или искат да преговарят, или пък са измрели“ — мислеше си Немо.
— Ще кацнем при главния вход… — посочи той огромната яма в предната част на тялото. Главният вход не беше особено защитен, така че лесно можаха да проникнат вътре. Бяха петима. Свързани с въжета и безжично с „ваната“, те се спускаха във вътрешността на ракетата един по един. Пръв отиде помощникът. След няколко минути се върна. Очите му бяха опулени и храчеше кръв, поне толкова можаха да забележат през дебелите стъклени предпазители на астронавсткия му скафандър. Бързо го изпратиха в своята ладийка. Вече никой нямаше желание да се спусне в пропастта. Стояха нерешително, с натежали крака, в ръцете с малки батерии, които им помагаха да се движат, и с автоматични пушки на гърба. Никой не се помръдваше. Най-сетне тръгна самият Немо. Бавно започна да се спуска в дълбината.
Още не се беше спуснал и три метра, когато в съзнанието му упорито започна да се появява някаква мисъл, сякаш някой му шепнеше:
— Приятели сме, приятели сме, приятели сме… — чуваше той. Но всъщност нищо не чуваше. Все едно че на човек му се натрапва непрекъснато една и съща мелодия. Тази фраза се повтаряше в главата му като от повредена грамофонна плоча.
Колкото по-дълбоко в съзнанието му проникваха думите „приятели сме“, толкова по-силен страх го обземаше. Най-после се удари в някакъв под. Още не стъпил на него, срещуположната стена, дебела няколко метра, почна да се разтваря. Изглежда се бяха приготвили да посрещат гости. Затвори очи и бързо мина през цепнатината, като светеше пред себе си с тесния рефлектор на батерията. След около три минути го ослепи светлина.