С напредване на пиесата Мейкпийс все по-трудно си стоеше на мястото. Лоялността означаваше много за него, тя беше политическа добродетел само по себе си. И все пак напоследък той не спеше добре, угриженият ум и смутеното сърце го лишаваха от почивка, съмненията започваха да проникват в сънищата му. И той знаеше, че ако не направи нещо, ако просто остави тези съмнения да го гризат, тогава ще загуби и мечтите си.
— Злоупотребата с властта настъпва, когато разделят се власт от съвест…9
Лоялност. Но към какво? Не и към един-единствен човек. Великите имат своя апогей само за да видят как репутацията им пада от небето като листа пред есенна буря.
— … и да постъпим, както постъпваме със змийския зародиш, отровен в бъдеще — да го убием, додето е в яйцето си!
Всеки министър-председател, който бе познавал, рано или късно започваше да иска твърде много и рано или късно се отърваваха от него. Жертваха го. Проливаха кръвта му. И то винаги колегите му.
И накрая каквото имаше да се върши, бе свършено.
— И ти ли, Бруте?
Последва особено безмилостен епизод на убийството и във всеки един момент Ъркарт махаше с кърпичката.
— Ама че говедо е този човек — промърмори Грайм, докато се суетеше около кабинката за преобличане, помагайки на „мъртвия“ Цезар да облече одеждата си на призрак.
— Не ти се върза сюжетът, а, любов моя — присмя му се Юлий. — Не го ли видя? Попика се от смях.
— Трай малко, Цезаре, да не те забода с безопасната в задника — отвърна Хари ядосано. — А и какво разбираш ти от сюжети? Последното ти жалко предложение за сценарий даже не стигна до машинописките.
— Имаше няколко проблема с развитието на героите — призна Юлий.
— И толкова посока, колкото кон, влязъл в задника на таралеж.
— Поне играя. Ти и в най-добрите си години не би могъл да изиграеш дори черепа на Хамлет.
— Кучка — Хари сви устни и утихна.
В залата дежурното осветление обозначи антракта и гръмотевични аплодисменти отразиха оценката на публиката за едно представление, забележително със своя нестандартен прочит. Отдавна не се бяха смели толкова на трагедия, но на първи балкон Дигби изглеждаше разсеян. Мейкпийс реши да се пробва.
— Извинявайте. Тревожа се за новата си кола — оправда се лобистът.
— Много гори ли? Чудиш се дали е опасна за околната среда? Дали ще можеш някой ден да я рециклираш?
— Не позна. Четирилитров двигател, който върви на тестостерон и най-кадифения италиански стил, който можеш да намериш в тази страна, без да те арестуват. „Ферари“. Червено. Росо. Единственият ми порок. Паркирано отпред.
— И се тревожиш да не открият опаковъчната хартия в кофите пред вас? — предизвика го Мейкпийс.
— Повече се тревожа, че в този прекрасен наш свят ще ми изтърбушат стереоуредбата, докато свърши представлението. Вие какво мислите, г-н министър?
— Овладей се, Дигби — намеси се Бринфърд-Джоунс. — Нищо не е вечно.
Редакторът и лобистът се наслаждаваха на закачките си, но мислите на Мейкпийс се отнесоха другаде. Гледаше към долния етаж, където Ъркарт, заобиколен от ентусиазирани последователи начело с Джефри Бууза-Пит, тъпчеше кърпичката обратно в джоба си.
— Всичко наред ли е, Том? — запита Бринфърд-Джоунс.
— Да, разбира се. Просто си мислех колко си прав. Нали се сещаш. Че нищо не е вечно.
Червената кутия с кожена облицовка лежеше отворена на задната седалка, документите вътре бяха недокоснати. Министърът беше заспал веднага като стъпиха на магистралата — работната вечеря се беше оказала тежка, а старото момче вече не беше толкова издръжливо както някога. Той похъркваше с отворена уста, изкривен неудобно на една страна. Беше откопчал колана си — лош ход. Шофьорът го наблюдаваше внимателно в огледалото известно време, преди да реши, че може да рискува. Предпазливо, като същевременно внимаваше двигателят на ягуара да поддържа своя постоянен успокояващ ритъм при скорост осемдесет и три мили в час, той посегна и леко увеличи звука на радиото. Всеки момент щеше да прозвучи първият съдийски сигнал на „Ъптън парк“10 и следващите деветдесет минути щяха да бъдат решаващи за цял сезон усилия. Не искаше да ги пропусне.
Поколеба се, когато през дъждовната пелена отпред се появиха задните светлини на един стар „Форд Ескорт“, който явно се опитваше да докаже, че все още го бива за нещо. Младият шофьор на ескорта псуваше; изгнилата гума на чистачките трансформираше магистралата в размазана импресионистична картина с объркващи послания и той се напрягаше, за да разшифрова сцената пред себе си. А назад изобщо не гледаше. Шофьорът на министъра реши да не рискува да събуди пътника си с рязко натискане на спирачките, особено като се има предвид, че мачът всеки момент щеше да започне. Той навлезе в средната лента, за да задмине другия автомобил от вътрешната страна.
9
„Юлий Цезар“ от Уилям Шекспир, второ действие, първа сцена. В превод на Валери Петров (1973). — Б.пр.