Имаше и достатъчно журналисти и телевизионни камери, за да си е заслужавало. Те идваха да погледнат, да изгракат нещо и да напишат коментарни статии, напоени с пренебрежителен апломб. „Правете война с Мейкпийс“47, написа в. „Телеграф“ срещу снимка с трима от отбора по борба на Манчестър, които убеждаваха кандидата на Слънчевото братство да си облече дрехите. Други пишеха за хаотични коалиции и как Мейкпийс си мени цвета като хамелеон. Но пишеха. А други четяха. И това даваше на Мейкпийс шанс.
Бойният бус, както беше известен, беше специално проектиран луксозен автобус, с броня от кевлар и отделение, което можеше да издържи на попадение от минохвъргачка. Това беше основната форма на транспорт за Ъркарт по време на кампанията му. Решиха, че черните даймлери изглеждат твърде лъскави и далеч от обикновения гласоподавател. Въпреки че ако обикновеният гласоподавател някак успееше да пробие охранителния кордон около бойния бус и докоснеше нещо различно от чистачката на предното стъкло, веднага щеше да се задейства алармена система, която щеше да докара на мястото почти толкова полицаи от специалните части, колкото децибели. Сега бусът се движеше през нощния въздух обратно към Лондон и нищо не нарушаваше покоя на министър-председателя, освен шепота на климатика и приглушените гласове на помощниците в предната част, които правеха аутопсия на изминалия ден от кампанията.
Срещата с хората беше минала успешно. Нямаше и следа от дразнители в залата, речта беше добра, а — Ъркарт трябваше да признае — видеото още по-добро, въпреки че Мортима държеше да се смени музикалното оформление. Всъщност вечерта компенсира за следобеда, в който имаше визита до завод, който произвеждаше земеделски съоръжения, включително електрошокови палки за добитък. Някакво влечуго, което изплува от пресблатото, открило информация, че най-голямата поръчка за електрошокови палки не е дошла от земеделския сектор, а от щаба на националната полиция в Заир48. Как му лазеха по нервите такива неща. Ъркарт реши, че ще изпробва една от палките върху топките на кретена, който беше организирал визитата.
Но това щеше да мине по новините в шест часа, а вечерните новини и сутрешните заглавия щяха да покажат по-разумна журналистика. Не беше лоша работа за един ден, мислеше си той, докато си почиваше със затворени очи в „танковата част“ — подсиленото отделение на автобуса.
Някой подръпна ръкава му.
— Съжалявам, че ви безпокоя, г-н министър-председател, но дойде обаждане от „Даунинг стрийт“. Ще ви трябва скрамблерът.
През уморените му крайници премина напрегнато очакване, когато взе телефона. Беше личната му секретарка.
— Г-н министър-председател, да минем на кодирано.
Ъркарт натисна червения бутон. При последната кампания бяха открили, че някаква кола ги следи и че някой се опитва да засече комуникациите в буса със сложна апаратура, надявайки се да хване разговори по мобилните телефони или факс машините. Ъркарт беше разочарован, когато разбра, че подслушвачите не са нито от опозицията, нито от ИРА — всяка една от тези възможности щеше да удвои мнозинството му, — а просто журналисти на свободна практика от местното пресбюро. Те се признаха за виновни по някакво нищожно обвинение за нарушение на телеграфните регулации и бяха глобени 100 паунда, а изкараха няколко хиляди, като продадоха историята си на в. „Мирър“. Ъркарт вътрешно даже приветстваше тяхната инициатива, но оттогава служителите му внимаваха да не издадат някоя новина по телефона точно толкова, колкото внимаваха да не пръднат. Щом го търсеха по пътя, значи беше нещо важно.
Той слуша внимателно няколко минути, почти не каза нищо и изключи телефона.
— Проблеми? — попита Мортима от отсрещната седалка, където подписваше писма.
— За някои хора.
— Кои?
— Тепърва ще се разбере.
Очите му проблеснаха и той се отърси от мислите си.
— Имало е изявление от Кипър. Оказва се, че и нашият върховен комисар, и президентът Николау са живи, добре са и ги държат като заложници в планината.
— Кой ги държи?
Той се разсмя, искрено развеселен.
— Някакъв скапан епископ, можеш ли да си представиш.
— Трябва да ги измъкнеш.
Ъркарт се обърна и погледна внимателно Мортима, която не споделяше доброто му настроение.
— Всичко ще бъде наред, Мортима.
— Не, няма — отговори тя, тонът ѝ беше сериозен. — Няма гаранция.
Под приглушеното нощно осветление на автобуса той повече усещаше, отколкото виждаше, колко е разстроена; премести се и седна до нея.
— Франсис, може никога да не ми простиш… — тя хапеше бузата си.
47
(От англ.) Игра на думи. Фамилията Мейкпийс буквално: make — правя; peace — мир. — Б.пр.
48
Република Заир е името на държавата, която след 1997 г. се нарича Демократична република Конго. — Б.пр.