Каква веселба.
Глава тридесет и седма
Ако искаш да накараш камилата да мръдне, взимаш една пръчка и колкото по-дебела е пръчката, толкова по-бързо ще се подчини камилата. Аз имам много дебели пръчки.
Беше четвъртък. Точно две седмици преди изборите.
— Тревожа се, г-н министър-председател, да не прибързаме. Човешки живот е в опасност и, честно казано, никога не сме напълно подготвени за загуби от този тип. А и става дума за военна инвазия в Кипър, ако щете.
— Не се тревожете, генерале, аз съм помислил за това.
Първи заместник-началник на Генералния щаб на националната отбрана, генерал-лейтенант сър Куентин Янгблъд прочисти гърлото си. Не беше свикнал някой да поставя под съмнение преценката му по военните въпроси, нито да предлага подобрения.
— Но с най-голямото ми уважение, г-н министър-председател, още не сме намерили някой, който може да ни докладва за местоположението и терена. Просто нямаме представа как изглежда тази планинска резиденция и какъв тип мишена ще се окаже.
— Няма нужда и да търсите повече, генерале. Няколко пъти съм посещавал резиденцията, когато служих в Кипър. Тогава се ползваше от британския губернатор през лятото. Едва ли се е променила много; кипърците са големи традиционалисти. А и са твърде мързеливи за промяна.
— Дори и така да е, ще има твърде много политически усложнения. Налага се да поискам още малко време за подготовка.
Той огледа лицата на другите членове на военния кабинет, търсейки подкрепа. Министърът на отбраната ровеше в листовете пред себе си, подготвяйки се да се включи.
— Не! — Ъркарт удари по масата на кабинета. — Все едно искате да дадем повече време на този скапан епископ. Време, в което той ще заздрави позициите си и ще вдигне цената към нас…
Да не говорим, че щеше да вдигне и шансовете писмото на Мортима да попадне в грешните ръце.
— Има и логистични проблеми. Не можем да си позволим да се втурнем на сляпо — запротестира Янгблъд.
Ъркарт огледа другите около масата, специалната комисия към кабинета — КОБРА, свикана за операция „Сваляне на расото“, както Ъркарт я беше нарекъл. Освен Янгблъд там бяха Болингброук като министър на външните работи, министърът на отбраната, министърът на правосъдието за мнение по юридически въпроси, както и председателят на партията, за да помага с представянето на фактите към обществото и впоследствие да може да продаде цялата кампания като голяма победа. Военните бяха промърморили някакви възражения относно присъствието на председателя, страхувайки се, че това ще обвърже действията твърде тясно с политиката и по-специално партията, особено две седмици преди изборите. Сами не знаеха колко са прави.
Бууза-Пит бе поискал също да бъде включен, на практика беше се примолил. Колкото и дълго да продължаваше това упражнение, то щеше да е сред топ новините и той искаше да бъде там. Беше оставил трогателна молба в офиса на Ъркарт, настоявайки, че като глава на едно от трите най-важни министерства в държавата неговото присъствие и участие са от решаващо значение. Но денят беше препълнен със събития и Ъркарт дори не си направи труда да отговори. „На това момче му е писано да претърпи много разочарования“, беше казал той на личната си секретарка. Но поне Бууза-Пит не беше човек, който приема нещата много тежко, както някои други. Ъркарт погледна генерала право в очите.
— Тези логистични проблеми под каква форма са?
Янгблъд си пое дълбоко дъх.
— След като бяха публикувани доста цветисти репортажи от изказванията на външния министър в Европа — Янгблъд хвърли обвинителен поглед през масата, опитвайки се да прехвърли вината върху политическата сцена, — елементи от кипърското общество приемат нашите подготвителни действия като равносилни на обявяване на война. Командирът на място в Кипър ми казва, че има значително завишаване на обществената нагласа в посока враждебност. И това прави всяка инициатива от наша страна значително по-усложнена.
— И ще става все по-сложно, колкото повече чакаме.
— Но на този етап има твърде много неизвестни. Аз не мога да гарантирам успех.
— Не можете да гарантирате, че британската армия може да напляска един смешен епископ — Ъркарт едва сдържаше презрението си.