Франсис Ъркарт беше почти готов да води война.
Екраните проблеснаха и разкриха гледка на масивната, непретенциозна триетажна резиденция със спуснати капаци на прозорците и оградена от високи дървета. Изглеждаше малко комично с яркозелената си боя.
— Като викторианска къща в някоя бедна енория — промърмори Болингброук.
— Почти си прав — отвърна Ъркарт, който беше изгонил техниците от стаята, преди да вземе червения телефон. — Вашият доклад, моля, подполковник Сейнт Обин. Пуснат сте на високоговорител, чуват ви и другите членове на КОБРА, а имаме и картина от мониторите.
— Районът е отцепен, г-н министър-председател. Има само един-единствен изход и ние сме го блокирали. Теренът около резиденцията е сравнително негостоприемен, склонът на планината е покрит с борови иглички и бодливи храсти. Един или двама човека могат да избягат натам, но няма как да мине цялата група. Не и с жена и епископ, сър. Така че сме ги притиснали.
— Отлично. Каква съпротива очаквате?
— Трудно е да се каже в момента. Както сигурно виждате на екраните си, има най-различни други постройки около самата резиденция. Те могат да ни послужат за прикритие; от друга страна, не знаем дали там няма постове, които ще ни видят много преди да се доберем до тях. Ще трябва да изчакаме падането на нощта, за да направим пълна оценка. Сигурен съм, че инструментите ни за нощно виждане ще ни дадат цялата информация, от която се нуждаем.
— Много добре.
— Проблемът, г-н Ъркарт, е, че самата резиденция е стара масивна каменна постройка, каквито вече не се правят.
— Да, спомням си.
— Отлична защитна позиция — продължи Сейнт Обин. — Покривът е от вълнообразна ламарина, която ще дрънчи като барабан. Отстрани има други постройки, в които може да има пазачи. Земята наоколо е изцяло покрита със сухи борови иглички, които ще издават стъпките ни все едно ходим по корнфлейкс. Освен ако не са заспали дълбоко, ще разберат, че идваме отдалеч.
Янгблъд изсумтя шумно на границата на предизвикателното, но без да я преминава съвсем.
— Вашите комуникационни магьосници могат ли да ме свържат директно с Негово Светейшество епископа? — попита Ъркарт.
— Ще стане, само трябва да извикам редник Хокинс да се качи по далекосъобщителния стълб и да се върже към телефонната му линия. Ще отнеме около пет минути.
— Направете го, моля.
Те изчакаха, докато Хокинс се потеше, за да заслужи Почетен кръст, а през това време Янгблъд отново изказа тезата си. Той спореше, че няма как да имат преимуществото на изненадата, че не разполагат със специално обучени щурмоваци на терен. Че трябва да изчакат, да забавят, да свалят гарда на епископа чрез изтощение. Да се опитат да освободят заложниците със сила щеше да бъде безумие и по-вероятно щеше да предизвика смъртта им.
Ъркарт не отвърна на нито един от тези аргументи.
А после го свързаха.
— Епископ Теофилос? Говори министър-председател Франсис Ъркарт.
— Най-после. Къде се бавихте досега. Очаквах вашето обаждане.
— Това, което ни бавеше, скъпи ми епископе, беше нуждата да поставим военен кордон около резиденцията, където държите заложниците. Кордонът е на място. Сега вие сте мой пленник.
Коремен смях се разнесе в телефонната слушалка.
— Простете ми, г-н министър-председател, забравил бях с какво чудесно чувство за хумор разполагате вие, британците, в моменти на затруднение.
— Но времето е на моя страна. Тези войници могат да стоят там със седмици, месеци, ако се наложи.
— Ако вярвате на това, г-н Ъркарт, значи сте глупак. Осъзнавате ли какво направихте, пращайки войниците си тук? Вие нахлухте в Кипър, моята страна. Още докато водим този разговор, приливът на съпротивата ще се разнесе из острова. Няма да намерите приятели тук и колкото по-дълго висите пред прага ми като някакъв империалистичен побойник от едно отминало време, толкова по-голяма ще става силата ми и толкова по-лесно ще ми бъде да ви измета от острова завинаги. Време е. Време е да довършим работата след толкова години. Защо, за бога, мислите, че седях тук и ви чаках? Не видяхте ли капана, който ви подготвях?
Над Кипър се спускаше нощта и дългите сенки изведнъж придаваха на кадрите с резиденцията зловещ оттенък. Гласът на Ъркарт слезе в по-предпазлив регистър.
— Не го бях поглеждал в тази светлина.
Министърът на отбраната изохка и бързо покри очите си с ръка, преструвайки се, че е изпаднал в дълбок размисъл. Янгблъд се надигна в стола, както своя праотец Йезекиил, който се намествал в седлото преди атаката на Севастопол, очите му горяха в правдив гняв. Металическият, но отчетлив глас на епископа продължи да изпълва стаята.