— Имам достатъчно вино да изкарам няколко седмици, а храна да изкарам с месеци, г-н министър-председател. Не бързам заникъде. А, да, за малко да забравя. Имам и четирима заложници. Аз искрено вярвам в живота след смъртта. Няма да имам никакви угризения да ги пратя натам по бързата процедура само щом помириша британски чорап по поляната пред резиденцията.
— Това християнско ли е? — запротестира Ъркарт.
— В Кипър имаме една поговорка: синът на епископа е внук на дявола. Ние сме нация на попове и пирати и понякога не се знае къде е разликата — засмя се той.
Гласът на Ъркарт бе загубил своята увереност, звучеше глухо.
— Не е нужно да се стига до насилие, епископ Теофилос. Не искам невинни жертви.
— За съжаление, подозирам, че ще трябва да има поне една жертва, г-н Ъркарт.
— Кой?
— Вие, скъпи ми г-н министър-председател. Остават ви… колко… тринайсет дни до изборите? Не мога да си представя как британският народ ще преизбере министър-председател, който, за съжаление, е унижен от един кипърски епископ. Защото моето искане е да обявите преди деня на изборите, че вашето намерение е да се оттеглите от базите.
— Как е възможно да се съглася на това?
— Защото ако не го направите, ще започна да пращам на вашите вестници резенчета от ушите на г-н Мартин.
— Разбирам.
— Надявам се да е така.
Ъркарт млъкна за момент.
— Епископ Теофилос, нещо от всичко това подлежи ли на преговори?
Пауза.
— Периодът може би. Да се оттеглите в рамките на пет години, а не веднага. В замяна на значителна финансова помощ, разбира се. Нали виждате, г-н Ъркарт, аз не съм неразумен човек.
— Трябва да го обмисля. Дайте ми време.
— Имате цялото време на света — той се изсмя отново и затвори телефона.
Щръкнал в другия край на масата, Янгблъд беше въплъщение на презрението.
— Казах ви да изчакате — изсъска той.
— А аз ви казах, че времето е на страната на епископа, а не на моя.
— Но вие сам признахте току-що, че имате нужда от време, за да помислите…
— Нямам нужда да мисля, вече знам какво ще направя.
— И то е?
Ъркарт хвърли един последен поглед на сцената в телевизионния монитор.
— Ще накарам това копеле да изпълзи от дупката си с огън.
Глава тридесет и девета
Смъртта. За някои е изтънчено приключение, за други е просто изчезване от лицето на земята. Гледната точка зависи от това за чия смърт става въпрос и дали ти си причинител или потърпевш.
— Общо четирима заложници. Трима мъже и една жена. Всичките в една и съща стая на долния етаж. Видяхме ги през уредите за нощно виждане, сър. Както виждате, през деня прозорците на резиденцията са със спуснати кепенци, но през нощта ги отварят, за да влезе малко въздух. Преброихме седем вражески единици вътре, включително епископа, както и още три на пост в сградите около къщата.
— Метален покрив като тенекиен барабан, солидни каменни стени, кепенци на прозорците, вратата сигурно е блокирана — размишляваше на глас Ъркарт. — Ако ви попитам как може да се осигури достъп, подполковник, какво бихте предложили?
В отсрещния край на масата на кабинета Янгблъд скочи на крака.
— Подполковник, изчакайте в готовност — инструктира Ъркарт и прекъсна връзката. — Генерал Янгблъд, хората стават от тази маса само за да си тръгнат.
— Но това е безумие! Трябва да изчакаме. Да ги изтощим психически. Да си дадем време да вкараме отряд от спецчастите — SAS. Хората на Сейнт Обин са обикновени пехотинци, най-малкото нямат екипировка за специални мисии. Не могат да влязат на сляпо. Не трябва да влизат изобщо.
— Сляп сте вие. Той иска ние да изчакаме, да се забавим. Дори в момента сигурно организира армия, която утре ще бъде там със своите бъгита и това ще ви даде само още един повод да отлагате.
— Изчакайте, премислете. Умолявам ви.
— Трябва да хванем момента, генерале.
Ъркарт даваше да се разбере, че няма да промени позицията си. Военният знаеше, че няма смисъл и гневът в гласа му беше заменен от премерено количество отвращение.
— Какъв демон ви е обзел?
— Политическото лидерство изисква много жертви.
— Но от кого? Един глупак хвърля камък в езерото и хиляда човека може да се удавят, опитвайки се да го извадят.
— Ако нещо се обърка, аз ще бъда жертвата и тогава ще можете да танцувате жига на гроба ми.
— Вече си потропвам с крак.